Читать «Пактът „Касандра“» онлайн - страница 15

— Баста! Изпълнихме договора. Ако швейцарският шеф иска…

Думите му бяха прекъснати от възклицанието на гребеца:

— По дяволите!

Вторият стрелец се обърна в посоката, в която сочеше неговият приятел. При вида на приятеля на жертвата, който тичаше по алеята край канала, челюстта му увисна.

— Застреляй тоя кучи син! — изкрещя той.

Гребецът извади големокалибрен пистолет.

— С удоволствие.

Смит видя как гребецът вдига ръка, пистолетът се насочва, а гондолата се олюлява. Осъзна глупостта си — преследваше въоръжени убийци, без да има дори нож. Но образът на Данко караше краката му да тичат сами. Оставаха му по-малко от петдесет метра. Гребецът не можеше да се закрепи неподвижно, за да стреля.

Двадесет фута.

— Томазо…

Гребецът Томазо тайно си пожела партньорът му да млъкне. Виждаше, че обезумелият непознат приближава, но какво значение имаше това? Очевидно не носеше оръжие, иначе досега щеше да го е използвал.

После забеляза нещо друго, което се виждаше между подовите дъски на гондолата: приличаше на батерия с разноцветни жици… такива, каквито самият той често бе използвал.

Викът на Томазо бе прекъснат от експлозия. Огненото кълбо погълна гондолата и я подхвърли на шейсет метра във въздуха. За миг не се виждаше нищо друго освен черен, задушлив пушек. Смит се удари в стената на една стъкларска фабрика. Не видя нищо след експлозията, но усети мириса на горящо дърво и обгорена плът, които заваляха на късове като дъжд от небето.

* * *

Всред ужаса и страха, които се възцариха на площада, един мъж остана спокоен. Стоеше скрит зад постамента на един от гранитните лъвове на „Сан Марко“. На пръв поглед приличаше на петдесетгодишен, но вероятно мустаците и козята брадичка го състаряваха. Носеше спортен костюм френска кройка на едри карета, с изкуствено жълто цвете на ревера. Около врата му бе вързана мека вратовръзка. Случайният наблюдател би го сметнал за конте, вероятно пожизнен академик или пенсионер с вкус към старомодния шик.

Само че се движеше прекалено бързо. Ехото от стрелбата на площада едва заглъхна и той се запъти по посока на бягащите стрелци. Трябваше да направи избор: да тръгне след тях и американеца, който ги гонеше, или да отиде при ранения мъж. Изобщо не се поколеба.

— Доторе! Направете път! Аз съм лекар!

Треперещите туристи мигновено реагираха на перфектния му италиански. За секунди той коленичи до разкъсаното от куршуми тяло на Юрий Данко. Един поглед беше достатъчен, за да му покаже, че Данко вече не се нуждае от никаква помощ освен, разбира се, от Божията. Въпреки това притисна два пръста до врата му, сякаш търсеше пулс. В същото време другата му ръка бе заета с якето на Данко.

Хората бяха започнали да се изправят, да се оглеждат. И да го забелязват. Неколцина тръгнаха към него. Макар и още да бяха в шок, те все пак можеха да задават въпроси, които той би предпочел да избегне.

— Ей, ти там! — каза рязко докторът на един младеж, който приличаше на студент в колеж. — Ела тук и ми помогни.

Той дръпна студента и го накара да хване ръката на Данко.