Читать «Към един незнаен бог» онлайн - страница 4

Скоро трябваше да напуснем това прекрасно място и да се върнем в Ню Йорк и Саг Харбър. „Малката къщичка“ в града стана прекалено голяма, с прекалено много стълби, така че се преместихме в апартамент в същия квартал, високо във въздуха на тридесет и четвърти етаж, с чудесен изглед към Манхатън. Джон го обожаваше. Всъщност най-много обичаше Блъф Пойнт, нашето местенце в Саг Харбър на най-източната точка на Лонг Айлънд. Купихме го в средата на петдесетте — два акра земя в малко заливче, обградена от вода. Там имаше къщурка и една от малките спални се превърна в работната стая на Джон. Големият проблем беше, че независимо какво правеше, дали подостряше моливи, вареше кафе или се смееше на веселите откъси, които включваше в „Краткото царуване на Пипин IV“, го чувах не само аз, но и всеки попаднал наблизо човек. Въобще не можеше да се усамоти. Нито един писател не е в състояние да понесе това. Направи работен кът в задната част на огромния форд комби. Това доведе до доста усложнения. Първо, трябваше да се тапицира седалката така, че да е подходяща за тялото му, да се изработи и да се вгради сгъваемо бюро, като в същото време се измислят местенца за десетките моливи, бележници и справочници. Най-сетне всичко беше готово.

Започна да става рано, да откарва форда на четири мили в посока към Атлантическия океан и да паркира на някое тайно място на брега. Там изваждаше съд с горещо кафе и пишеше или, както се оказа, не пишеше. Първо, брегът, слънцето и морето го разсейваха твърде много. „Изкусяват ме“ — казваше той. Второ, всеки, който минеше по брега, се отбиваше да поприказва. Какво да се прави?

Оказа се, че този път постъпи по най-разумния начин, откакто създаваше работни кътове. Заедно с местен дърводелец построи малка къщичка на ръба на Блъф Пойнт — малка къщичка с шест страни, цялата в прозорци и с остър връх. (Защо точно с шест стени? Марк Твен имал къщичка с шест стени, където пишел.) Там бяха чертожната маса и столът, полиците със справочници, писмените принадлежности и всички тайнствени неща, от които се нуждаеше. Около къщата засади рози и бръшлян и те плътно я обгърнаха. Нарече я Островът на радостта — последния дом на Ланселот. Този едър, мускулест мъж от Запада на средна възраст — не беше ли самият той Ланселот?

Как само обичаше Острова на радостта. Тук беше сам. Тук можеше да погледне през прозореца и да види малко земя и много вода. Тук си създаде ред, който той следва в продължение на години. Веднъж разказа как прекарвал деня. Ставал рано. Заедно с Чарли, кучето, отивал на разходка до носа, за да видят къде отлитат птиците. После се отбивал в селцето за чаша кафе. Джон разговарял с хората — кой с кого спял. Разговарял с рибарите — кой какво ловял и къде. През това време Чарли се разхождал нагоре-надолу по главната улица, „усмихвал се и килвал шапка“. Накрая се връщали на Блъф Пойнт и отивал в Острова на радостта да пише, понякога по цял ден, изпълнен с надежда и енергия, защото „знаел какво да пише и как да го напише“. Случвало се да се връща в Острова, но да не успее да напише нищо и като Отело, „чиито очи, несвикнали на лесен плач, сега обилно ронят светли сълзи“ по цялата страница. Думите просто не идвали.