Читать «Към един незнаен бог» онлайн - страница 3

Обичаше да ми чете вечер, докато приготвям вечерята, особено когато бе писал диалог и искаше да провери как звучи. Веднъж, както четеше откъс, престанах да разбърквам салатата и казах:

— Мисля, че Кейл не би казал това!

Гробна тишина.

Джон внимателно сложи ръкописа на масата и бавно си свали очилата.

— Ти не си ми издател, ти си ми жена.

За щастие се разсмях, вместо да се разплача. Той също се разсмя. Уверявам ви обаче — никога не го забравих.

Към края на петдесетте Джон отново попадна под властта на легендата за крал Артур, в която бе лудо влюбен през целия си живот. Предприехме няколко пътувания до Англия, за да я проучи по-подробно. Едно от пътешествията ни бе напълно в духа на сър Томас Малори — авторът на излязлата през XV век „Смъртта на Артур“. Тогава посетихме всяко място, където е живял и писал. В музея в Манчестър Джон дори държа прославения ръкопис в ръцете си.

Джон обаче се интересуваше, както сам казваше, повече от делата, отколкото от Morte. Така че следващото ни пътешествие бе в духа на Артур и Гуиневир. Ако някоя легенда или учен твърди: „Крал Артур беше тук“, може да бъдете сигурни, че и Джон Стайнбек е ходил там. Пребродихме цяла Великобритания, като останахме най-дълго в Югозападна Англия и Уелс, а аз — запалена почитателка на английската история, го придружавах с огромно удоволствие.

През 1959 почти година живяхме в Съмърсет, близо до Гластонбери, където са погребани Артур и Гуиневир, недалеч от древното римско укрепление сред хълмовете, което по традиция се смята за Камелот. Джон Стайнбек се намираше на Остров Авильон и беше много, много щастлив. Живеехме в прастара къща още от времето на Книгата на Страшния съд. Тя имаше покрив от тръстика, каменни стени, дебели три фута, и бе разположена сред висока ливада. В едно писмо Джон писа: „Малката ми стая е на втория етаж и гледа към хълмовете, ливадите и стар чифлик. Пред очите ми няма и едно нещо, което да не е било тук от векове.“

Пишеше на приятелите си — до Греъм Уотсън: „Работата върви прекрасно. Отдавна бях престанал да се надявам“, до Елиа Казан — „Гледам как думите от превода текат и, по дяволите, добър е…“ и „… думите бяха започнали да ми изменят и да ме предават… а тук започнаха тихичко да се натрупват… и леко да се плъзгат по молива към хартията“, до Елизабет Отис, литературната му агентка — „Думите се подреждат в изречения, чийто ритъм е учестен като туптенето на сърце“.

Обичахме селото и съседите, съмърсетския диалект, съмърсетския сайдер. Следобед Джон работеше в градината — подрязваше живия плет, а веднъж му хрумна да боядиса краварника, който беше превърнат в склад. Под въздействието на същия импулс премести работната стая от втория етаж в краварника. „Тук са живели кравите, прасетата и пилетата, а сега и аз“ — пише той.

Новопридобитата стая гледаше към градина с тухлена стена. Една сутрин Джон каза, че ще превежда откъс от „Смъртта на Артур“ за Вълшебницата Морган, природената сестра на Артур и една от най-тайнствените личности в легендата. За нея се казваше, че яздела из полето с гарван на китката. По-късно същия ден чух как Джон се опитва да привлече вниманието ми: „Погледни в градината!“ — тихо и пресипнало викаше той. Изтичах до прозореца. На градинската стена беше кацнал огромен черен гарван.