Читать «Животът на Пи» онлайн - страница 2

За съжаление обаче романът ми се задави, закашля се и издъхна. Това се случи в Матеран, недалеч от Бомбай, малко градче сред хълмовете с тук-таме някоя маймуна, но без чаени плантации. Такъв е проблемът на бъдещите писатели. Темата е добра, изреченията — също. Героите така кипят от живот, че им липсват само удостоверения за раждане. Сюжетът, в който си ги вплел, е грандиозен, прост и завладяващ. Направил си необходимите проучвания, събрал си фактите — исторически, социални, климатични, кулинарни, — които ще придадат автентичност на историята ти. Диалогът се ниже гладко и припуква от напрежение. Описанията изобилстват от цветове, контрасти и красноречиви подробности. Наистина романът не може да не стане велик. Само че нищо не казва. Въпреки привидното бляскаво обещание идва момент, в който осъзнаваш, че непрестанният тревожен шепот, закътан някъде в дълбините на съзнанието ти, разкрива плоската, ужасяваща истина: няма да се получи. Един елемент липсва — онази искрица, която съживява истинската история, независимо дали историческите или кулинарните факти са достоверни. Твоята история е емоционално мъртва, ето какъв е проблемът. Това откритие е донякъде саморазрушително, бих казал. Оставя те изпълнен с болезнен гняв.

От Матеран изпратих бележките от неуспелия си роман. Адресирах ги до измислено място в Сибир с обратен адрес, също така измислен, в Боливия. След като чиновникът подпечата плика и го хвърли в купа с писма за сортиране, аз седнах мрачен и обезверен. „А сега накъде, Толстой? Какви други блестящи идеи имаш за живота си?“ Запитах се аз.

Е, все още имах малко пари и все така продължаваше да не ме свърта на едно място. Станах, излязох от пощата и тръгнах из южната част на Индия.

На хората, които ме питаха какво работя, се изкушавах да отговоря: „Аз съм доктор“, защото лекарите са съвременните повелители на магията и чудото. Но не се съмнявах, че на следващия завой ме дебне някоя автобусна катастрофа и тогава, когато всички погледи се обърнат към мен, сред писъците и стоновете на жертвите ще ми се наложи да обяснявам, че съм доктор, но не по медицина, а по право; после, когато поискат да им помогна да осъдят правителството за катастрофата, ще трябва да призная, че всъщност съм бакалавър по философия; на гневните въпроси за философския смисъл на тази кървава трагедия ще ми се наложи да кажа, че едва съм стигнал до Киркегор, и така нататък. Реших да се придържам към скромната, измъчена истина.

По пътя си тук и там чувах в отговор: „Писател? Така ли? Имам история за вас.“ В повечето случаи историите бяха по-скоро анекдоти без вкус и без живот.

Пристигнах в град Пондичери, малка съюзна територия под собствено управление, южно от Мадрас, на брега на Томил Наду. По население и големина това е съвсем малка част от Индия — за сравнение остров Принц Едуард е гигантска част от Канада, — но историята я е обособила в отделна територия. Защото някога град Пондичери е бил столица на една от най-скромните колониални империи — Френска Индия. Французите несъмнено биха искали да си съперничат с британците, но единственият радж, с който са успели да се сдобият, е обхващал шепа малки пристанища. Те са се задържали в тях близо триста години. Напуснали са Пондичери през 1954 година, като са оставили след себе си хубави бели сгради, широки улици под прав ъгъл с наименования като „Рю дьо ла Марин“ и „Рю Сен Луи“, както и униформени каскети за полицаите.