Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 190

Мадригал слушаше прехласната. Бримстоун споделяше с нея. История. Тайни. Уплашена да не развали магията на момента, тя попита:

– Каква беше следващата им грешка?

– Престанаха да се страхуват от нас. – Той замълча за по-дълго. Кишмиш подскачаше ту на единия, ту на другия му рог. – Имаха нужда да вярват, че ние сме животни, за да намерят оправдание за това как ни използват.

– Роби – прошушна тя, чувайки гласа на Исса в главата си.

– Превърнаха ни в роби на болката. Ние бяхме източникът на тяхната мощ.

– Мъчения.

– Казваха си, че ние сме безчувствени и безсловесни зверове, сякаш това ги оправдаваше. Държаха в кариерите си пет хиляди звяра, които съвсем не бяха безсловесни, но те повярваха на собствената си измислица. Вече не ги беше страх от нас и това направи всичко още по-лесно.

– Кое стана по-лесно?

– Тяхното унищожаване. Половината от пазачите дори не разбираха езика ни. Предпочитаха да си мислят, че това е само грухтене и рев, които надаваме от болка. Те бяха глупци и ние ги избихме до крак, после изгорихме всичко. Лишени от магическата си сила, серафимите изгубиха и превъзходството си. През всичките тези години не успяха да си го възвърнат. Но рано или късно, това ще стане, дори библиотеката да я няма. Твоят серафим е доказателство, че започват да преоткриват онова, което изгубиха.

– Но. Не, магията на Акива не е такава. – Тя си спомни за живата наметка, с която той я загърна. – Той никога не би я използвал като оръжие. Единственото му желание е да има мир.

– Магията не е оръдие на мира. Цената ѝ е прекалено висока. Продължавам да я използвам, възраждайки душите смърт след смърт с вярата, че ще ги поддържам живи само докато. Светът не се прероди.

Нейните думи.

Той се изкашля. Звукът приличаше на стъпки по чакъл. Нима това е възможно, нима ѝ казваше, че...?

– Аз също мечтая, дете – продължи той.

Мадригал не откъсваше очи от него.

– Магията няма да ни спаси. Кръвнината, която ни е необходима, за да я призоваваме, най-накрая ще ни убие. Едничката надежда е. Надеждата. – Той продължаваше да стиска ядеца. – За нея не ти трябват заклинания. Тя е или в сърцето, или изобщо я няма. А в твоето сърце, дете, е толкова силна, каквато никога преди не съм виждал. – Той пусна ядеца в джоба си, после се надигна от позата на полегнал лъв и се обърна. Сърцето на Мадригал започна да кърви при мисълта, че я оставя сама.

Той обаче само отиде до малкото прозорче на срещуположната стена и погледна през него.

– Сигурно знаеш, че беше Чиро – каза, променяйки внезапно темата.

Мадригал го знаеше.

Чиро, която имаше криле, за да я проследи, и която се беше скрила в горичката, ги видя.