Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 188

– Трябва ли да се чувствам посрамен?

Тя примигна насреща му. Не можеше да повярва, че Бримстоун ѝ се подиграва. Дори не очакваше да дойде при нея. Мислеше, че ще го зърне за последно на балкона на палата, докато заедно с всички останали чака екзекуцията.

– Кажи ми какво си сторила – продължи той.

– Знаеш много добре какво направих.

– Разкажи ми.

Явно ѝ се подиграваше. Мадригал се примири с това. И започна да изрежда:

– Най-висша степен на предателство. Заговор с врага. Заплаха за бъдещето на химерите да пребъдат във вечността и за всичко онова, за което сме се борили в продължение на хиляди години.

– Знам каква е присъдата ти – прекъсна я той. – Разкажи ми със свои думи.

Тя преглътна мъчително, опитвайки се да отгатне какво точно иска от нея. Накрая колебливо каза:

– Аз. Се влюбих. Аз. – Изгледа го с празен поглед, преди да му разкрие онова, което не беше споделяла с никого досега. – Всичко започна по време на битката при Булфинч. Сражението беше приключило. Стана после, докато събирахме душите. Намерих го издъхващ и го спасих. Не знам защо го направих; така го усетих, сякаш нямах друг избор. По-късно. После вече мислех, че двамата с него сме предопределени за нещо, че така ни е било писано. – Гласът ѝ секна и страните ѝ пламнаха, когато прошепна: – Двамата с него да донесем мир.

– Мир – повтори като ехо Бримстоун.

Колко детско и незряло ѝ се виждаше това сега от мястото, на което се намираше – да си въобразява, че тяхната любов е плод на божествена намеса. Но колко красива бе тя, въпреки всичко. Онова, което преживя с Акива, бе недосегаемо за срама и позора. И Мадригал извиси глас, изричайки:

– Двамата с него мечтаехме за един прероден свят.

Думите ѝ бяха последвани от продължително мълчание. Бримстоун само я гледаше втренчено и ако като дете не си бе измислила игра да устоява на погледа му, сега нямаше да успее да го издържи. Въпреки това, очите ѝ вече смъдяха и беше готова да мигне, когато той най-накрая проговори:

– И за това ли трябва да се чувствам посрамен? – каза.

Страданието и скръбта, които я разкъсваха, внезапно утихнаха. Почувства се така, сякаш кръвта ѝ спря да тече. Не се беше надявала. Не би посмяла дори. Какво ли искаше да каже? Дали ще продължи?

Едва ли. Той въздъхна тежко и отново каза:

– Не мога да те спася.

– Аз. Го знам.

– Ясри ти праща това. – Протегна ѝ през решетките някакво платнено вързопче. Мадригал го взе. То беше топло и благоухаещо. Развърза го и намери вътре сладки рогчета. Ясри от години я тъпчеше, с напразното усилие да я поохрани малко повече. От очите на Мадригал бликнаха сълзи.

Нежно остави вързопчето край себе си.

– Не мога да ям сега – каза. – Но ти ѝ кажи, че съм ги изяла.

– Ще кажа.

– А на. Исса и Туига. – Болката я стисна за гърлото. – Кажи им. – Отново се наложи да притисне юмрук към устните си. Едва ги удържаше да не треперят. Защо всичко ставаше още по-тежко в присъствието на Бримстоун? Преди да дойде, гневът я правеше силна.

Макар да не беше казала още нищо, той я увери:

– Те го знаят, дете. Вече го знаят. И също не се срамуват от теб.