Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 189

Също.

Това беше най-многото, което би си позволил да ѝ каже, но и то стигаше. Мадригал избухна в сълзи. Опря се на решетките със сведена глава, ридаеща. Усети ръката му на тила си и се разхлипа още по-силно.

Той не бързаше да си тръгва и Мадригал знаеше, че никой друг освен Бримстоун – навремето лично спасил Войнолюбеца, – не би могъл да погази изричната заповед на Тиаго при нея да не идват посетители. Бримстоун имаше власт, но дори тя не можеше да отмени присъдата. Престъплението ѝ бе твърде тежко, а вината – прекалено очевидна.

Когато риданията утихнаха, тя изведнъж се почувства празна и. Много по-добре, сякаш досега солта на неизплаканите сълзи е тровела кръвта ѝ, но вече е пречистена. Опря се на решетките. Бримстоун беше приклекнал от другата страна. Кишмиш започна да надава кратко накъсано цвъртене. Мадригал знаеше, че така се моли за нещо на господаря си, затова натроши сладките на Ясри и го нахрани.

– Затворнически пикник – каза накрая с някакво бледо подобие на усмивка, което веднага изчезна от лицето ѝ.

Двамата го чуха едновременно – вик на толкова дълбоко отчаяние, че Мадригал се сви на място, скри лице в коленете си и запуши с ръце ушите си, потъвайки в мрак, тишина и отрицание. Това не ѝ помогна. Викът вече кънтеше в главата ѝ и дори след като заглъхна, ехото му продължаваше да отеква вътре в нея.

– Кой ще бъде първи? – обърна се тя към Бримстоун.

Той разбра какво го пита.

– Ти. Серафимът ще гледа.

В пристъп на някакво странно отчуждение тя каза:

– Мислех, че ще реши обратното и ще накара мен да гледам.

– Според мен. – започна след кратко колебание Бримстоун, – той не е. Приключил още с него.

От гърлото на Мадригал излезе задавен звук. Колко още? Колко още Тиаго ще го кара да страда?

– Спомняш ли си ядеца от моето детство – попита тя Бримстоун.

– Помня го.

– Най-после си пожелах нещо. Така де, нарекох си една надежда, след като в костта няма никаква магия.

– Надеждата е магия, дете.

Образи запрепускаха из главата ѝ. Акива сияйно се усмихва. Акива, повален на земята, а кръвта му изтича в свещения извор. Храмът, погълнат от пламъци, докато войниците ги влачат нанякъде; огънят подхваща и реквиемните дървета, заедно с евангелините, скрити в короните им. Мадригал бръкна в джоба си и извади ядеца, който отнесе в горичката последния път. Остана недокоснат. Така и не успяха да го разчупят.

Подаде го на Бримстоун.

– Ето. Задръж го, размени го за нещо или го изхвърли. Вече няма никаква надежда.

– Ако и аз мислех така, нямаше да съм тук сега – отвърна той.

Какво ли искаше да каже с това?

– Какво според теб правя ден след ден, дете, ако не да се боря срещу прилива? Вълна подир вълна се разбива на брега и всяка следваща облизва пясъка още по-навътре. Ние няма да победим, Мадригал. Не можем да надделеем над серафимите.

– Какво? Но нали.

– Невъзможно е да спечелим тази война. Вече знам това. Прекалено силни са. Успяваме да удържим толкова дълго само защото изгорихме библиотеката.

– Библиотеката ли?

– В Астре. Там се съхраняваше архивът на цялото магическо познание на серафимите. Глупаците държаха всички ръкописи на едно място. Така ревниво пазеха магическата си сила, че бяха забранили да се правят дори преписи. Не можеха да допуснат някое парвеню да ги шантажира, затова събраха своето познание на едно място и го предаваха само на онези ученици, които можеха да контролират и да държат подръка. Това беше първата им грешка – да съхраняват цялото си могъщество само на едно място.