Читать «Създадена от дим и кост» онлайн - страница 187

Мадригал потръпна.

Чиро забеляза това.

– Какво ти става? Да не се страхуваш от него?

– Не се боя – отвърна Мадригал. – Само съм малко неспокойна, че го обидих, като изчезнах така внезапно.

Версията, с която обясни бягството си от бала, бе, че е попрекалила с житното вино, вълнението ѝ е дошло в повече и се е скрила в катедралата, където е заспала. Вгледа се внимателно в сестра си и попита:

– Той беше ли. Бесен?

– На никого не му харесва да го отхвърлят, Мад.

Мадригал прие този отговор за "да" .

– Мислиш ли, че го е забравил? Дали се е отказал вече от мен?

– Има само един сигурен начин това да стане – отвърна Чиро. Гледаше нагло, подигравателно – несъмнено, – но очите ѝ сияеха. – Може да умреш – продължи. – И да се преродиш в грозница. Тогава със сигурност ще те остави на мира.

Мадригал още тогава трябваше да се усети и да бъде поне малко по-предпазлива. Но в душата ѝ не се таеше и капка подозрение. Нейното безкрайно доверие бе най-голямата ѝ слабост.

59.

ЕДИН ПРЕРОДЕН СВЯТ

– Не мога да те спася.

Бримстоун. Мадригал вдигна очи. Тя седеше на пода в единия ъгъл на оградената с решетки затворническа килия и не чакаше спасение.

– Знам.

Той пристъпи към решетките, но тя не помръдна, остана с вирната брадичка и безизразно лице. Дали и той ще я заплюе като останалите? Нямаше нужда да го прави. Разочарованието на Бримстоун беше много по-страшно от всичко, което останалите можеха да ѝ сторят.

– Причиниха ли ти болка? – попита той.

– Само когато изтезават него.

А това бе най-страшното мъчение, което можеше да си представи. Където и да държаха Акива, явно беше достатъчно близо, защото го чуваше да крещи, докато виковете му не се извисяваха до пълна агония. Разнасяха се непрекъснато, достигайки до нея на неравни интервали. Тя не знаеше кога ще дойде следващият и прекара последните няколко дни в изтощително очакване.

Бримстоун я изгледа изпитателно.

– Обичаш го.

В отговор, тя успя единствено да кимне. Досега се справяше добре, с високо вдигната глава и външно самообладание. Не им позволи да усетят какво я разяжда отвътре, сякаш изличаването на душата ѝ вече беше започнало. Но под изпитателния поглед на Бримстоун долната ѝ устна започна да трепери. Тя я притисна с юмрук, за да спре треперенето. Помълча известно време и щом се увери, че гласът ѝ няма да я издаде, каза:

– Съжалявам.

– За какво, дете?

Подиграваше ли се? Невъзможно бе да се разгадае изражението на овчето му лице. Кишмиш и сега стоеше кацнал на единия рог и позата му повтаряше тази на неговия господар – килнатата настрани глава, приведените рамене.

– да не съжаляваш, че си се влюбила? – попита Бримстоун.

– Не за това.

– За какво тогава?

Не знаеше какъв отговор очаква той. Навремето ѝ беше казал, че иска от нея единствено истината, колкото по-проста, толкова по-добре. Тогава къде беше истината? За какво съжаляваше сега?

– Че позволих да ме заловят – отвърна. – И. Задето те посрамих.