Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 97

— Разбира се, със сигурност — отговори тя и почувства как течността се процежда по бедрата й, болката прорязва корема й и едва се сдържа да не изкрещи.

19

Автобусът

След десет часа родилни мъки Марго реши, че не иска да ражда. Беше стигнала до заключението, че майчинството не е за нея, че всъщност не желае да има дете и молеше да я пуснат да си върви.

Преди да завърши своята кратка пледоария към сестра Мей, я връхлетя нова контракция:

— Не, мисис Послусни — твърдо заяви сестра Мей. — Ако можеше да си спестиш приказките и да напъваш, вместо да крещиш, щяхме да извадим детето много по-бързо. Благодаря.

Марго проклинаше, а Тоби обикаляше по коридора, улавяйки се, че за пръв път от много години насам нашепва молитвата.

Сестра Мей се протегна между краката на Марго и опипа бебето, за да види в какво положение е. Беше още високо в маточната шийка. Но вместо глава, тя хвана крак.

— Ей сега ще се върна — каза тя и излезе от стаята.

Поредната контракция връхлетя тялото на Марго като стоманен танк. Господи, като се сетех какво беше! Казват, че се забравяло, но не е така. А като го наблюдаваш отстрани, споменът неминуемо те пробожда. Гледах как кървавите челюсти на контракциите я захапват здраво, затварях очи и слагах ръка върху таза й. А до мен се яви още един ангел. Млад мъж, на двайсетина години, с коса с цвят на капучино, която се спускаше до брадичката му. Нещо в него ми беше много познато. Изгледах го отстрани.

— Познаваме ли се?

Той погледна сцената на болничното легло и трепна.

— Джеймс — отговори той бързо, без да сваля очите си от Марго. — Аз съм ангел хранител на Тео.

Марго извика отново. Мъчеше се да стане от леглото.

— Чакай — спрях я аз. — Опитвам се да обърна Тео.

— Тео — изохка тя.

Погледнах нагоре. Беше ме чула. Но изненадите не свършваха дотук — тя ме гледаше, като че наистина ме виждаше.

— Сестра — примоли се тя, протягайки се към мен. — Дайте ми лекарство. Дайте ми нещо. Не издържам повече.

Очите ми трябва да са били като палачинки. Бяха минали повече от десет години, откакто ме беше видяла за последен път. Почудих се за миг как ли изглеждах в нейните очи. После тя изкрещя отново и ме върна в реалността.

— Бебето излиза седалищно — съобщих аз спокойно. — Ще се опитам да го обърна. Но ти трябва да стоиш колко е възможно по-неподвижно. — Погледнах към вратата. В далечния край на коридора се чуваха гласове — сестрата и докторът се връщаха.

— Как разбра, че е момче? — задъха се тя.

Направих се, че не съм чула въпроса, и сложих ръка върху горната част на корема й. Погледнах Джеймс и той ми се видя малко уплашен.

— Ела тук — казах аз. — Ти нали си ангелът на Тео?

Джеймс кимна.

— Тогава накарай малкия да се обърне както му е редът.

Джеймс сложи ръцете си върху моите, затвори очи и през тялото на Марго тутакси премина златна светлина. Опитах се да поема част от болката, както бях правила толкова много пъти досега. Стиснах очи, а когато дойде новата контракция, я сграбчих, дръпнах я като метален прът и я изтеглих към себе си. И точно както Роуз беше преминала през мен, така и металният прът пропътува цялото разстояние до крилата ми, а оттам се отправи към някаква друга част на вселената. Марго въздъхна облекчено.