Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 99

— Не е необходимо да ме харесваш — промърмори Джеймс, избягвайки погледа ми. — Но те моля да ми имаш доверие.

Кимнах. На устните ми безмълвно напираше повторно извинение. Джеймс се извърна от мен, а аз тихо се промъкнах обратно при Марго.

След няколко дни Марго се завърна в искрящ от чистота апартамент, с прясно боядисана детска стая, екипирана с всевъзможните принадлежности за деца, пред които тя беше ахкала и охкала в детския магазин. Тоби, твърде прибързано беше помолил работодателя си за едноседмичен отпуск по бащинство. Когато молбата му беше отхвърлена, той все пак излезе в отпуск и незабавно му отрязаха квитанцията. Но нима гледката на едно новородено дете не преизпълва света с надежда? Без работа, без пари, с непрестанния вой на полицейски клаксони наоколо, Тоби чувстваше, че малкото му семейство е непобедимо.

Но най-хубавото предстоеше — той съобщи на Марго, че с последната сума от спестяванията им е платил полета на Греъм до летище „Кенеди“ на следващия ден, за да види внука си. И тогава изпях Песента на душите за пръв път от доста дълго време насам. Обади се на папа — казах на Марго, но в първия момент предложението ми потъна като камък във вълнението й. — Да му се обадя ли? — помисли си тя. — Нямам време… Имам да свърша толкова неща преди пристигането му… Напомних й пак, и накрая тя се подчини.

Слушах, плачеща със сълзи от радост и тъга, телефония разговор, който не бях провела никога, облекчена, че по някакъв начин някой ми е дал възможността да пренаредя парчетата съвсем малко, само за да кажа нещата, които никога не бях казала.

— Папа!

Дрезгав звук от давене и кашляне. Както обикновено, тя не беше съобразила часовата разлика. Но какво от това!

— Папа! Тоби току-що ми каза. Колко ще останеш? Утре с първия полет ли летиш?

Последва пауза.

— Да, да, Марго, любов моя. Самолетът излита в седем, затова таксито ще ме вземе към четири… — Тео започна да проплаква. — Това, което чувам, внукът ми ли е?

Тоби подаде Тео на Марго, а тя постави слушалката до него, за да може ревът му да премине цялото разстояние до Англия. После го върна на Тоби. Той налапа тутакси малкия му пръст и започна да го суче.

— Мисля, че е гладен — прошепна Тоби.

Тя кимна.

— Папа, трябва да вървя. Чакам те с нетърпение утре. Лек път!

Мълчание.

— Папа?

— Обичам те, милото ми момиче.

— И аз те обичам, папа. Доскоро.

— Доскоро.

През цялата нощ, докато Марго се въртеше и мяташе, без да може да заспи от вълнение, обикалях из стаята, обзета от облекчението, че съм могла да наместя парчето, което все се губеше и чезнеше от онова, което предстоеше. Защото знаех, че не съм в състояние да променя нищо повече. Дори и сега много неща оставаха извън контрола ми.