Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 96

Подаде ми ръка и аз я взех. Почувствах как тя влиза в тялото ми, минава през крилата ми, а после изчезва.

Прекарах нощта в апартамента на Роуз, крачейки напред-назад. Гледах скъпоценните й снимки, плачех над празните кухненски шкафове, гнусях се от плъховете, обитаващи цивилизовано пространството под леглото й, и от мръсната вода, която капеше от архаичния кран. Питах се защо е избрала това място, защо е позволила да се свие в юмрука на един демон, вместо да изживее живота, който й е бил предначертан. Но не намирах отговор.

Вместо това направих необходимото. На следващия ден Марго намери тялото на Роуз свито на канапето; заплака на пода, прегърнах я, зашепнах в ухото й да бъде смела, утеших я и й напомних за бележниците. След като беше извикала линейката, тя тръгна към гардероба до леглото на Роуз. Нямаше никакви дрехи, но имаше десетки бележници, изпълнени с почерка на Роуз. Напълни няколко куфара с книгите и повика Тоби на помощ, за да ги пренесат в техния апартамент, преди да е дошла линейката.

След време звънна издателят на Тоби. Бележниците на Роуз представлявали интерес за него, но имали нужда от доста редакторска работа, а той нямал време за това. Свободна ли е Марго вдругиден? Тя погледна малката планета, изригваща от корема й, и се помоли бебето да постои още малко там. Да, отговори му. Свободна съм.

Трябва да отбележа, че това беше сън, превърнат в действителност. Той растеше в мен като тайна, която се бях заклела да пазя от много дълго време. Никога не съм знаела каква искам да стана, когато порасна — струва ми се, че никога не съм знаела с точност кога официално ще стана голяма, но сега, след като се бях заинтересувала от литературата в дома на Греъм и Ирина и бях прекарала толкова часове, правейки дисекция на романите на Тоби, за да открия истината в художествената измислица, цветето в пъпката, знаех съвсем точно какво искам да правя.

И колко странно — попаднах на работа, идеална за мен. А дори не я виждах. Поне не тогава. Онази сутрин вървях до Марго, изпълнена с увереност и устрем. Момичето ми — казах й аз, — ако можех да повторя всичко отначало, това щеше да бъде единственото нещо, което нямаше да променя. Най-после нещата бяха станали такива, каквито трябваше да бъдат.

Офисът на издателството се помещаваше над прословутия магазин за деликатеси на Пето авеню, онзи, който Марго беше осквернила така незабравимо преди много години. Минавайки край собственика, тя скри лицето си, а после се изкачихме пеш до третия етаж.

Хюго Бенет, директорът на „Бенет Букс“, мъжът с най-белите, най-прави и най-големи зъби, които бях виждала, беше ветеран в издателския свят. Независимо от върховните си усилия, той не бе успял да си намери свестен сътрудник, откакто беше дошъл тук от Торонто.

— Бележниците са истинска находка — увери той Марго. Щели да публикуват първата поредица, след като приключат с обичайния процес на редактиране. Проявявала ли интерес към такава задача?

Тя не беше сигурна.

Сигурна си, разбира се, казах й аз.