Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 94

Кой знае дали в тези истории имаше зрънце истина? Но всеки път, щом Роуз ги разказваше, светлината около нея блестеше така ярко, че Рам се вдигаше от канапето и се запътваше, клатушкайки се към задната врата, като мечка, страдаща от главоболие.

— Даде ми го моят първи съпруг — рече Роуз, усмихвайки се към обвитата в паяжини снимка на красив мъж на стената. — Каза ми да не спирам да разказвам историите си, да ги разкажа на целия свят. Той излезе и ми купи мек молив и бележник с кожена подвързия и ме накара да ги напиша. И аз не спрях.

— Тези бележници… — обади се Марго, — те къде са?

Роуз махна с ръка.

— Не съм ги вадила скоро. Твърде много са.

Марго вдигна от пода нов бележник с твърда подвързия.

— Това последният ли е?

Роуз вдигна изкривените си пръсти.

— Да, но ръцете много ме болят. Не мога да пиша повече.

Марго започна да чете на глас. Докато четеше, малките паралелни светове, които се изливаха и вливаха в аурата на Роуз се раздуха навън и постепенно изпълниха цялата стая. Видях като филмов монтаж кадри с образа на Роуз като дете, подканяно от родителите си да разказва истории на останалите членове на семейството в Луизиана. После майка, която драска приказки до люлката, а сетне Роуз на годините, на които беше сега, седнала до масата под покритите с мрежа прозорци в Лоу Лайбръри в Колумбийския университет, заобиколена от мъже и жени в костюми и рокли, усмихнати като за снимка, а после някой й връчваше грамота. Когато се напрегнах да прочета текста, се стъписах — наградата „Пулицър“ за художествена литература.