Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 93

— Извинявай, но бързам — обърна се Марго. — Казах на съпруга си, че ще се видим в парка. Но ще дойда пак.

— Ела — отговори Роуз и махна за довиждане.

Последвах Марго, озадачена. Да няма ангел? Не каза ли Нан, че Бог не оставя чедата си сами?

На другия ден Марго отново отиде у Роуз, и на следващия пак, и пак, докато се стигна дотам, че започна да прескача от единия до другия апартамент по три пъти на ден. Точно така, както някога бях обичала тези гостувания, сгрята от ведрата разсъдливост на жена, родила тринайсет деца, и която, за моя радост, караше раждането и майчинството да приличат много повече на дар, отколкото на мъчение, както си ги бях представяла аз, така сега потръпвах от ужас от вида на тази олющена врата, от екота на заплахите и подигравките от канапето, от непрестанните нападки.

Накрая призовах Нан. Не беше идвала от битката в Невада и си мислех, че пътищата ни са разделени. Започнах с тон на разкаяние.

— Нан, съжалявам — въздъхнах аз. — Много, много съжалявам.

Тя махна с ръка да прогони извиненията ми, много внимателна, както винаги, при избора на това, което иска или не иска да чуе.

— Всичко е наред — успокои ме тя и ме прегърна. — Ти си ангел за пръв път и имаш да учиш още много.

Обясних й положението с демона на Роуз.

— Защо на Роуз не е пратен ангел? — попитах аз. — И кой е този морж, който живее на канапето й?

Изглеждаше изненадана. Наистина беше така.

— Не знаеше ли… Марго е ангелът на Роуз.

Тя се засмя, но като видя израза на лицето ми, възвърна сериозността си.

— Знаеш, че човек може да има повече от един ангел хранител.

Хм!

— Знаеш ли, че ангелът хранител на Роуз бе наскоро преназначен.

Не. Но давай нататък.

Тя въздъхна:

— Скъпа моя, ти наистина трябва да започнеш да използваш тези тук. — Тя почука крилата ми. — В момента Марго изпълнява ролята на ангел на Роуз.

Втренчих се в лицето й. Май нещо се губеше в подробностите. Като например това, че Марго беше смъртна.

— И какво? — сви рамене Нан. — Не само мъртвите поемат ролята на ангели, скъпа. Иначе какъв смисъл би имало от родителите? Или от приятелите, братята и сестрите, болногледачките, лекарите…

— Разбрах — кимнах аз, макар че нищо не схванах.

— Твоята задача сега е да я пазиш от Рам.

— Демонът?

— Да. Вече сигурно си разбрала, че той я държи изкъсо.

Замислих се над това. За себе си бях решила, че той, по някаква причина, е успял да се настани в живота на Роуз като съпруг, когото тя няма куража да напусне. Но доколкото разбирах, той не я подлагаше на големи изкушения. Роуз ходеше на църква. Не беше пристрастена към дрогата. Не беше убила никого. Не можеше да се насили да стъпи върху хлебарките дори, които щастливо подтичваха по пода на кухнята й.

— Наблюдавай по-внимателно — посъветва ме Нан. — Ще разбереш целите му и силата, с която държи Роуз.

Това се случи в деня, когато Роуз разказа на Марго историята за златния пръстен върху безименния пръст на лявата си ръка.

— Този пръстен се появи в живота ми един следобед, когато бях момиче на не повече от дванайсет години. Бях във фермата на баща ми и събирах ябълки в овощната градина до хамбара. Беше такава жега, че да опечеш яйце в пепелта. Даже и кравите бяха налягали нагоре с корема, а коритата им за вода бяха пресъхнали като пясъчни дюни. Знаех, че не трябва да го правя, но не можах да се спра. Слязох долу на пристана, съблякох се съвсем гола, изрекох молитвата си и влязох в студената черна вода. Потопих даже главата си. Все още усещам струите вода да текат по косата ми, между голите ми крака… Щях да остана така цял следобед, ако можех да удържа толкова дълго дъха си. Но се наложи да задържа дъха си по-дълго, отколкото си представях. Най-напред помислих, че ме тегли течението на реката. А после около глезена си усетих топлина, топлина, която стана толкова силна, че изврещях като прасе по Коледа. Когато отворих очи, видях, че кръвта прилича на огън. Зад мехурчетата и кръвта видях дълга опашка. Алигатор, дълъг като самосвал. Спомних си как татко казваше, че слабото им място са очите, затова се наведох до муцуната му и забих палеца си право в окото му. За секунда ме пусна и тази секунда ми бе достатъчна да ритна с крака и да се изтласкам на повърхността, за да поема въздух. Но тогава алигаторът се втурна към другия ми крак и този път ме издърпа долу. Стори ми се, че стоях долу толкова дълго, че още една секунда и щях да ида горе, при Исуса. Но точно тогава някакъв мъж ме издърпа в топлината на деня, топлината на един нов живот. Той ми даде този пръстен.