Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 88

Мъдростта често бива профанизирана от неизбежните клишетата.

Не ме чу. Ето защо, когато младежът се появи на следващата, и на следващата, и на по-следващата седмица Марго си купуваше все повече и повече от тези „семена“, които в крайна сметка пуснаха корени и избиха в ужасяващи цветове.

Най-сетне книгата на Тоби бе завършена. Творческият му блокаж отмина благодарение на продължилата дни и нощи изолация, която сам си беше наложил в малката стая до тази, в която спеше Марго, където ден и нощ чукаше по клавишите на старата пишеща машина на Греъм. Така и не забеляза промените, които настъпваха с Марго. Написа тържествуващо думата „Край“, просто по навик, макар да знаеше, че издателите обикновено я изтриват. Скочи от стола и замахна с юмрук във въздуха. Отключи вратата и извика тържествуващо:

— Марго? Любов моя! Приключих! Да отидем да ядем!

Откри я да крачи напред-назад в малката им дневна, да блъска книгите от рафтовете, да сваля възглавниците от канапето, да вади обувки, сякаш търси нещо скрито зад тях. Въздухът около нея бе изпълнен с прах и перушина от разкъсания матрак.

— Марго?

Без да му обръща внимание, тя продължи издирването си.

— Марго, какво става? — Той сграбчи раменете й и я накара да спре. — Какво загуби, скъпа?

Ума си, исках да кажа, но моментът не беше подходящ за шеги. Тоби нямаше как да разбере какво става — не беше опитвал нищо повече от джойнт, докато тя бе в лапите на наркотик, който добре познавах, и щеше да отнеме години, докато се изчисти. Това бе нещо подобно на нишката на съдбата, която бях наблюдавала при Уна и Бен. Пристрастеността бе стегнала здраво сърцето на Марго, излизаше навън и стигаше до всеки от органите и артериите, всяка от клетките й стенеше от нужда.

Марго гледаше втренчено Тоби.

— Махни се от мен.

Той се отдръпна, без да сваля поглед от нея, объркан и обиден.

— Защо не ми кажеш какво търсиш и може да ти помогна.

— Не можеш. Той идва.

Пауза.

— Кой идва?

— Не му знам името.

— Защо идва? Тук ли ще дойде, Марго?

Опита се да я улови отново, но тя го отблъсна за пореден път и се спусна надолу по стълбите. Тоби, Гая и аз се спуснахме след нея.

Соня беше в кухнята, отпиваше супа мисо и четеше.

Марго се запъти към нея.

— Трябват ми сто долара — разпери тя ръце.

Това бяха много пари за 80-те години.

Соня я гледаше с широко отворени очи. Хрумна й, че това трябва да е някаква шега. После забеляза очите на Марго, обляното в пот лице, треперещите пръсти. Остави супата си настрани и се изправи.

— Марги, какво си взела, мила? Това не е типично за теб…

— Според мен е болна — намеси се Тоби. — Нямаше ли скоро епидемия от жълта треска?

Соня вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Това не е жълта треска, бейби.

— Бейби ли? — възкликна Марго. Параноята й изби със страшна сила. Тя местеше трескав поглед от Соня към Тоби. Искаха да я спрат да получи това, което иска. Действаха заедно. Искаха тя да излезе оттук. Не, чакай. Любовници са.

— Спал ли си с нея, Тоби? — попита тя.

— Трябва да я заведем на лекар, и то бързо — каза Соня.