Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 87

Имаха две възможности: да се върнат при Боб или да се приютят при Соня. Тя им предложи най-горния етаж на жилището си, докато Тоби си намери работа. Пренесоха вещите на Тоби при Соня и поне първите няколко нощи мястото беше доста уютно. Соня гледаше да не се мярка много. Марго продължи да сервира в ирландската кръчма, като тайно спестяваше всяка монета от бакшишите си за следващо пътуване до Англия. Тоби стоеше буден до малките часове на нощта, пушеше на балкона и наблюдаваше хората в прозорците отсреща, и се мъчеше да се справи с неприятния обрат на нещата в последно време. На всичкото отгоре преживяваше творчески блокаж.

Младежът настигна Марго по пътя й за работа. Наскоро бе взела едногодишен отпуск от университета — така поне се опитваше да убеди всички, включително и самата себе си. Истината бе, че работеше по седем дни в седмицата, за да събере пари за депозита на бъдещото им жилище. Чувстваше се сама, тъгуваше за дома и беше много потисната. Докато се опитваше да си намери работа, Тоби се стараеше да завърши романа си — литературно произведение за трагичен герой, който не успява да се пребори със страха си от провал, написано под формата на писма. Пробва дори на пристанището. Там мъжете с мърляви гащеризони го посрещнаха на нож и го посъветваха да си хваща пътя. Не искаха да имат нищо общо с някого, който може да пише есе. Трябваше им човек, който е в състояние да пренесе четирийсеткилограмов чувал с въглища от едно място на друго, и то много пъти за един ден.

Нищо чудно, че появата на младежа изглежда не беше съвсем навременна според Луциана и Пюи. Истината е, че те се навъртаха непрестанно наоколо, макар неотдавна Соня да се бе отдала на религиозни занимания и здравословен начин на живот. Беше се обърнала към будизма и вегетарианството. Беше доста досадна в опитите си да наложи новите си идеи на останалите (Не сте ли чували, млякото причинява рак?), но въпреки това се чувстваше по-здрава и по-щастлива, а и бе станала далеч по-приятна компания. Влиянието й върху Марго също бе по-благотворно, дотам, че почти забравих колко ме дразнеше в продължение на дълги години. Раздразнението, което бе започнало да се трупа дълбоко в душата и на Марго.

Семето от това раздразнение се гушеше и в джоба на младежа. Както той обясни, мостра на онова, което беше продавал на Соня. Ако на Марго й хареса, бил готов да намине другата седмица и да й продаде с отстъпка. Марго го изгледа от главата до краката. Нямаше повече от седемнайсет. Не долови и нищо кой знае колко неискрено в държането му. От позицията, в която се намирах сега, мога да кажа, че бе доста приятен. Как му викат, попита Марго. Стаф. Младежът се усмихна. Диетиламид на лизергиновата киселина — ЛСД. Хапче на щастието. След тези думи той й махна за сбогом и се отдалечи.

Закърших ръце и се опитах да си спомня този миг. Тревогите ми с наркотиците обикновено подпалваха мозъка ми. Прочетох една молитва и изчаках да се успокоя.

— Марго — подхванах аз напълно сериозно. — Това нещо е токсично. Едва ли искаш да тровиш тялото си с него. Ще съсипе живота ти.