Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 85

— Папа — прошепна Марго, застинала на мястото си.

Тоби долови паниката в гласа й. Местеше известно време поглед от лицето й към човека, който тътреше крака, след което пристъпи напред.

— Греъм, предполагам? — ведро започна той и протегна ръка, тъкмо навреме, за да подхване мъжа, който в този момент се олюля и Тоби го улови.

Марго вдигна ужасена длани към лицето си. По-спокойно, прошепнах. Стегни се, мила. Последното, от което папа има нужда сега, е да започнеш да плачеш. Зарадвах се, че успях да го кажа, защото самата аз бях достатъчно ужасена не толкова от физическата му слабост, а от вида на аурата му; светлината около сърцето му бе накъсана и ивиците висяха вяло, пулсираха едва-едва, като кървящи рани. Интелигентността и творческата му сила пропукваха над главата му като овлажнели в мъглата фитили.

Преди да се насочи към Марго, Греъм тупна Тоби приятелски по гърба. С обляно в сълзи лице тя зарови глава в рамото му и го стисна в прегръдката си.

— Папа — въздъхна тя, вдъхвайки познатия аромат на дрехите му.

Греъм мълчеше. Сълзите му мокреха косата й.

Вече в дома на Греъм, изтощена от пътуването и часовата разлика, Марго отиде да си легне, а Тоби остана да разгледа книгите по рафтовете, снимката на Луис Шарп с Греъм. Ние с Гая, Бони и още двама мъже се настанихме около камината. След кратък миг на тишина Греъм се обади:

— Как успя да я накараш да каже „да“?

— Предложението ли? — изкашля се в шепата си Тоби. — Извадих пръстена, естествено, и зададох въпроса на въпросите…

Греъм се усмихна вяло. Наведе се напред, опрял лакти в коленете си. Направи ми впечатление, че десният ъгъл на устата му виси леко.

— Имах предвид Марго. Жена ми обичаше да казва, че човек по-лесно ще улови колибри с примка, отколкото да накара Марго да стане съпруга. Марго винаги е била диво пони. Изглежда нещо се е променило.

На Тоби му бяха нужни няколко секунди, за да обмисли думите на Греъм. Гледах снимката на Ирина и Марго на полицата над камината и се натъжих. Не знаех, че така изглеждам в очите на папа.

— Какво да ви кажа, сър — почеса се Тоби по брадата. — Прав сте. Но изразът ви е съвсем точен. Убеден съм обаче, че дълбоко в душата си тя го иска повече от всичко. Държи се така, сякаш се бои от ангажимент, защото животът й е показал, че отдадеността обикновено означава болка.

Греъм кимна. С бавни движения посегна към бутилката с уиски на ниската масичка отпред и наля от питието в две чаши.

— Искам да знаеш нещо — тихо рече той.

Усетил нещо особено в тона му, Тоби наостри слух. Седна срещу Греъм и кимна.

Възрастният мъж пресуши чашата си на един дъх и я остави шумно обратно.

— Умирам — рече той.

Настъпи дълга пауза, натежала от сериозността на думите.

— Това е… Наистина… Много съжалявам, сър.

Греъм размаха ръка, отстрани заприлича на движението на бойно знаме, което дава знак за капитулация.

— Казвам го за друго. Това беше само встъплението. — Той се изкашля. — Смъртта е нещо, което не ме тревожи. Там някъде е съпругата ми и с нетърпение очаквам да се видя отново с нея. Само че… — Той се премести към ръба на стола си, за да бъде по-близо до Тоби. Младият мъж вече лесно различаваше отражението на пламъците в старческите очи. — Не мога да си отида от този свят, докато не съм сигурен, че ще се грижиш за Марго вместо мен.