Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 84

— Значи ме обичаш, а? — провикнах се аз. — И това ли е начинът да го покажеш?

Никакъв отговор, единствено неочакваният, бавен ромон на започналия дъжд и съскащият звук на вятъра.

17

Семето

Стигнах във Вегас скоро след като Гая, признавам твърде намръщена, се опита да ми съобщи подробности, свързани с техния брак. Казах й да не си прави този труд, тъй като добре помнех събитието. Пресекливата светлина на неоновата реклама във формата на сърце беше като лошо предзнаменование. Същото мога да кажа и за кичозните изкуствени цветя и музиката, която се носеше от електрическото пиано във фоайето, да не говорим за изкуствения перчем на рецепциониста, развяван от струята на климатика като крило на мъртва птица. Тоби не спря да се киска по време на брачния си обет. Аз пък доста се колебах, преди да произнеса своето „да“, тъй като по-скоро исках да попитам какво представлява бракът и как може да знаеш дали този, с когото се свързваш, е точният човек. Или например как се чувстваш, когато си истински влюбен, тъй като, признавам, беше ми се случвало много пъти да съм хлътнала до уши в някого, а после неизменно чувах коментара, че не съм била достойна. Спомням си как тогава ми хрумна, че моментът едва ли е подходящ за подобен разговор и че може би най-добре е да кажа едно просто „да“ и да се опитам да живея щастливо от този момент нататък. Естествено.

Меденият месец се състоя седмица по-късно, когато събирайки спестяванията си, Марго и Тоби купиха билети за отиване и връщане до Нюкасъл-ъпон-Тайн в Североизточна Англия. Закопняла да се види с Греъм за първи път от три години насам, Марго тичаше през фоайето на малкото летище, повлякла Тоби за ръка.

Стигнаха до изхода на сградата, но от Греъм нямаше и следа.

— Мислиш ли, че може да е забравил? — попита Тоби. — Дали да не вземем такси до там?

— Няма начин да е забравил — поклати тя отривисто глава и оглеждаше трескаво хората и помещението. — Да не би да има петдесет дъщери?

Тоби кимна и седна на най-горното стъпало на стълбището пред вратата. Наведох се до ухото на Марго и прошепнах:

— Той е тук.

Тя изви глава и погледът й попадна на фигура до самия изход.

— Това ли е той? — обади се Тоби, проследил погледа й.

— Не, този е твърде слаб. А има и бастун. Папа би тичал насам.

Известно време човекът я наблюдава неподвижно. Най-сетне излезе от сянката и накуцвайки, се насочи към тях — оказа се, че наистина това е Греъм, измършавял до неузнаваемост и много остарял.

Марго се опитваше да намери нещо общо между мъжа, който идваше насреща й, и представата за папа, която пазеше в душата си. С болезнена яснота си спомням този миг — не смеех да погледна дори образите, които се нижеха в съзнанието на Марго — промяната бе стъписваща. На мястото на едрата фигура, напомняща за Дядо Коледа, с тумбест корем, широки рамене и длани като на касапин, която тя бе оставила преди три години, сега към нея приближаваше едно подобие на Греъм, което изглеждаше така, сякаш се връщаше от дълъг престой в пустинята Сахара. От гъстата му като грива коса бяха останали жалки стръкове, червендалестите му закръглени страни сега бяха хлътнали, а очите му — и това бе най-ужасяващо, напълно лишени от живец.