Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 81

— Не, не е бременна — увери го той. Просто я обича. А тя пък не желае да чака нито миг повече.

От другата страна на линията цареше тишина. Най-после Греъм проговори, задавен от сълзи. Разбира се, че им дава благословията си. Той ще плати за сватбата и за медения месец в Англия.

— Благодаря ти! — изписка Марго в слушалката. — Обичам те, татко!

Нямаше търпение да проведе дори един приличен разговор с него, заради което ми се прииска да я сритам отзад. Тя задърпа Тоби към колата. Телефонната слушалка остана да се клати във въздуха и благопожеланията на Греъм останаха нечути.

И така, двамата се отправиха към Вегас в шевролета на Тоби. Какво са три дни път! Отбиха се при Соня, откъдето взеха булчински одежди — рокля под наем с леопардов десен и червени обувки на висок ток от изкуствена кожа. В кутията за бижута на Марго намериха златна обеца във формата на халка, достатъчна да послужи на Тоби като венчален пръстен. Храна? Провизии за дългия път? Не ставайте глупави! Те бяха влюбени — какво им трябваше повече!

Слънцето се спускаше зад далечните възвишения, когато Нан се появи на задната седалка в шевролета на Тоби.

— Здравей, Нан — поздравих аз. — Кажи ми, че трябва да им попреча да се обвържат.

Бях все още обидена след последната ни среща. Тя се втренчи пред себе си навъсено.

— Какво има?

Наведе се към мен, без да откъсва очи от притъмняващия хоризонт навън.

— Марго и Тоби карат право към „Къщата на колоните“.

— Какво значи „Къща на колоните“? — замигах аз.

— Сборище на демони. Много голямо. Те ще разберат, че Тоби и Марго са тръгнали на път, за да се оженят, и ще се постараят да осуетят пътуването.

— Защо?

— Бракът означава любов и деца. Всеки демон се противи най-много на това, ако оставим настрана живота като такъв.

Проследих погледа й през прозореца. Виждаше се само оранжевото примигване на захождащото слънце, проблясването на фарове, профучаващи по отсрещната страна на пътя.

— Може да сме я подминали вече.

Нан поклати глава и продължи да гледа неспокойно напън.

Изведнъж колата се разклати настрани и се замята лудешки като рибя опашка напреки на платното. Сграбчих облегалката на седалката на Тоби и се протегнах напред да предпазя Марго.

— Още не — обади се Нан спокойно, но колата се наклони силно наляво и за миг си помислих, че ние или ще се преобърнем, или ще се врежем в насрещното движение.

Усетих, че Нан хваща ръката ми.

— Какво ще правим? — извиках аз.

— Сега! — изкрещя Нан, стисна пръстите ми и в същия миг двете с Гая изхвръкнахме навън, вкопчили се в понеслия се с трясък по магистралата откършен капак на колата, която се мъчехме да избутаме вдясно от пътя. Покрай нас бучаха клаксони, а няколко коли свърнаха към канавката. Тоби се бореше с кормилото, за да отклони колата от пътя на връхлитащите фарове на един камион.

Шевролетът изправи ход и Тоби отби в черен път до табела с надпис „Добре дошли в Невада“. Там спря. Двигателят потрепери и заглъхна, а аз се опитах да си събера ума. Чувах как Марго и Тоби се смеят в колата.