Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 79

— Наистина ли си мислиш, че кокаинът те прави по-забавна? Защото ако е така, си много по-тъпа, отколкото съм си мислел.

От носа му се считаше вода, а от студа гласът му трепереше. Марго се взря в него и тъкмо й мина през ума да го целуне, той се наведе и я целуна. Това беше, гарантирам ви, най-нежната и искрена целувка през целия й живот.

Следващите месеци прекарах в тясната таванска квартира на Тоби над денонощното кафене и проучвах внимателно Марго и Тоби, които затъваха все по-дълбоко в нещо като душевна бездна, която заприлича на любов. Най-напред си помислих, че двамата се влюбват в самата любов, че обстоятелствата, а не чувствата ги задържат заедно, въпреки че нямаха пари, нито бъдеще, нито нещо общо помежду си. Но като ги гледах, загърнати в хавлии, на разнебитения балкон на петия етаж с изглед към Уест Вилидж да пият кафе и да четат сутрешните вестници като стара съпружеска двойка, аз си мислех: Я чакай малко. Нещо ми убягва тук? Какво пропуснах?

Дали не съм се чувствала като излишния трети? Да кажем, че присъствието на Гая не беше без значение. Посветих доста време да я опозная. През интимните моменти на Тоби и Марго, моменти, които исках да уважа и оценявах като лични и неприкосновени, двете с Гая разговаряхме за детството на Тоби. Тя беше починала от рак на маточната шийка, когато той бил само на четири години. Дотогава ангелът хранител на Тоби била леля му Сара. „Така ли?“, изненадах се аз. „Мислех, че всеки човек има само един ангел хранител.“ „Не“, отвърна Гая. „Когато и колкото са нужни. Един човек може да има в живота си и двайсет различни ангели хранители. Навярно и на теб ще се наложи да закриляш повече от един човек.“

При тази перспектива ми се зави свят.

Тоби ми беше казал, че има един-единствен спомен за майка си. Как го учи да кара колело. Той се страхувал да не падне и стоял пред вратата, стискайки здраво дръжките на кормилото. Спомняше си, че му казала да стигне само до края на градинската пътека, а успее ли, ще може да кара и до края на улицата, после до края на квартала и така нататък. Щом стигнал до края на пътеката, разстояние всичко на всичко четири метра, тя заръкопляскала така ентусиазирано, че той въртял педалите чак до другия край на града, докато накрая тя го догонила и замъкнала обратно вкъщи. Казваше, че оттогава прилага подобна тактика и в писането — пише, докато стигне края на страницата, после — края на главата, а сетне и края на целия роман. И през цялото време в съзнанието му е майка му, която ръкопляска възхитена.

— Знаеш ли — усмихна се Гая, — помня историята с велосипеда.

— Така ли?

— Да. Странното е, че тогава Тоби не беше на четири, а на пет, и аз не бях вече между живите. Бях вече ангел.

— Сигурна ли си? — изненадах се аз.

— От край време Тоби притежава способността да ме вижда от време на време. Той не прави разлика дали съм майка му или неговият ангел. Понякога си въобразява, че съм някой, когото познава от училище, или пък стар съсед, или откачена жена в магазина, застанала твърде близо до него. Не често, но се случва.