Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 77

Още в началото дадох да се разбере, че няма да бродя из коридора, докато онези двамата опустошават душата на Соня. Благодарение на тях тя влияеше зле на Марго, която бе започнала да пробва малко трева, малко крек и виждах какво се задава, подобно фарове на връхлитащ локомотив върху проснатата на релсите млада жена. Луциана и Пюи не се държаха особена вежливо при срещите с мен. Променяха формата си, издигаха се като два огромни стълба от червен пушек и плюеха кълба от огън към мен. И съвсем като в реалния живот се оказах в положение, за което нямах нито подготовка, нито нагласа. И отново като в реалния живот действах по инстинкт — вдигах ръце и спирах огъня, затварях очи и си представях как светлината в тялото ми нараства, което и ставаше, а щом отново отворех очи, светлината бе толкова силна, че двамата се отдръпваха в ъгъла подобно на сенки по пладне и дълго време не показваха лице пред мен.

Изикиъл се завърна в живота на Соня в цветущо здраве. Тя се канеше да зареже дрогата, да започне да живее здравословно, дори да се събере с някой симпатичен мъж. За постоянно.

— Какво мислиш за Тоби? — въпросът беше отправен от Соня към Марго, докато пиеха сутрешното си кафе.

— Изглежда приятен — сви рамене Марго.

— Мисля да започна да излизам с него.

Марго се прокашля насила:

— Така ли? Да нямаш намерение и да започнеш да печеш хляб, и да плетеш шалове?

Соня — добре е да си представите това момиче, наведено над кафето с мляко, с черен копринен халат и кадифено гладък червен сутиен с банели, с несресана още коса, пресичаща лицето й като прободна рана — се почувства оскърбена. Не от репликата за печенето на хляба и плетенето на шалове, а от това, че идеята не й се видя толкова абсурдна.

— Мисля, че остарявам.

— Имала ли си нещо с Тоби преди?

Соня поклати глава. По изключение казваше истината.

— Ходехме заедно на детска градина. Чувствам го като брат. За какво говорех? Все едно, а между вас двамата не стана ли нещо на моя купон преди няколко месеца?

— Обидих го.

— И?

— Нищо. Не съм го срещала оттогава.

— А искаш ли да го видиш?

Марго се замисли. Накрая кимна.

И така, Марго и Тоби се озоваха на неофициална среща.

Той се появи в книжарницата. Боб беше заел обичайната си поза зад тезгяха — седнал на стола, от устата му стърчеше неизменната лула, натъпкана със смес от трева и тютюн, четеше брошура за новия модел кадилак „Флийтуд Бруъм“. Погледна Тоби и метна фаса си към него.

— Дойдох за Марго — съобщи младежът.

Зад тезгяха се чу прокашляне. Тоби се загледа в рафта с табелка „Нова стока“.

— Имате хубави книги. Не бях чувал за вашия магазин.

— Ъхъ!

— Е, тук ли е Марго?

— Питай нея.

Винаги съм се възхищавала на безкрайното търпение на Тоби. Погледнах Зенов, ангелът на Боб, облегнат на тезгяха, и се направих, че первам Боб по главата. Зенов поклати глава все едно питаше: „Да те вида к’во ще праиш?“.

Тоби стисна ръце зад гърба си и сякаш обмисляше предложението на Боб.

— Марго! — ревна посетителят с цяло гърло. Боб се срути от стола и пльосна задните си части на пода. — Марго Делакроа, Тоби Послусни е тук за неофициална среща с теб. Тук ли си, Марго? — викаше с глас, мощен като на евангелистки проповедник, застанал мирно, без да има представа как да продължи и без да отмества погледа си от Боб.