Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 67

Така че, ако можете да си представите крехко парче хартия с избелял текст на италиански, който прозира под написан с мастило текст, ще разберете как изгледаше листът, който Марго вдигна от пода на колата, разгърна и зачете:

„Дървеният човек

от Т. Е. Послусни

Дървеният човек не беше марионетка; за разлика от Пинокио и всички наоколо той беше истински човек. В тази страна на марионетки животът бе труден за него. Никакви възможности за работа, ако няма въженца, закачени за крайниците ти и не можеш да си държиш устата в пълен покой, докато говориш. Тук нямаше офис сгради или домове, неотдавна бяха ликвидирани и всички църкви; цялата планета бе превърната в гигантска сцена, върху която куклите се перчат или се карат и с всеки изминат ден Дървеният човек се чувстваше все по-самотен. Всъщност не той беше от дърво, а сърцето му; то представляваше дърво с много клони, макар да не раждаше нито праскови, нито круши. Никога птица не беше пяла там.“

Марго не знаеше нищо за човека, пътувал до нея в продължение на близо седемнайсет пресечки, но имаше усещането, че е надникнала в неговия свят, зърнала е страница от дневника му или негово любовно писмо. Болезнената самота, сгушена сред думите, намери отзвук в душата й. За мен, естествено, текстът бе по-скоро самомнително подбиране на маниерни думи с раздразнителен тон, вонящи на жалко подобие на творчество от времето на постмакартизма. Младият Тоби Послусни не беше майстор в писането: минаха години, преди да усъвършенства перото си. Но за една млада, изпълнена с носталгия почитателка на литературата, способна да рецитира наизуст пасажи от „Брулени хълмове“, импровизирано написаният текст на Тоби бе съкровищница от изповеден символизъм.

Ала мъжът, който избута на заден план Том от съзнанието на Марго, не беше Тоби, а един от неговите герои. Всеки път, когато Марго бе навън, за да обикаля книжарниците и да търси материали, които според нея задължително трябваше да присъстват по рафтовете в магазина на Боб, мислите й се връщаха към текста на Тоби. Прашните произведения на починали автори все повече я напрягаха и въпреки че бе боядисала стените отвън в бяло и прекара цели два почивни дни да закрепи както трябва табелата „Бабингтън Букс“ над входа, хората, които се престрашаваха да прекрачат прага, не търсеха Хемингуей или Уелс. Искаха да видят произведенията на гневните гласове от гетата в Детройт или от предградията на Лондон, Манчестър, Глазгоу, или да прочетат нещо за проектите на Москва. След убийството на Кенеди, след Виетнам и аферата Уотъргейт, сега, когато серийните убийци бяха на прага на домовете им, хората имаха потребност да четат литература, даваща трибуна на гражданите.

Бях се примирила с пропуснатата възможност за връзка на Марго с Том и я подтиквах да направи по-енергично следващата стъпка — да запише литература в Нюйоркския университет, макар да знаех чудесно каква ще е цената.

Най-сетне тя се обади на Греъм.

— Здрасти, папа! Аз съм! Как си?