Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 66

3. Докато седях между двамата, изпитвах неудържимо привличане към Тоби, старата дълбока връзка на проверена в битките лоялност, която ме свързваше с бащата на моето дете — мой почитател, а преди време и най-добър приятел. Въжето, дебело почти колкото трамвайна релса, което минаваше между нас, най-сетне се скъса и ме шляпна в лицето. И сега, седнала толкова близо до него, чудесно виждах наниза от лунички под очите му и колко гладки са страните му, нещо, което доста го тормозеше и той често се взираше дали не са поникнали косми, което щеше да е сигурен знак, че е навършил двайсет и една. Потрепвах от любов и желание, от омраза и болка.

Макар да нямах дишане, което да секне, стоях вцепенена, все едно не дишам, докато той напусна колата, сбогува се набързо с лице към вратата и изчезна в мрака. Отпуснах стиснатите си в юмруци пръсти и избухнах в продължителен нервен смях. Най-сетне се успокоих, знаейки, че те отново ще се срещнат. Онази част от мен, която все още го мразеше, бе в яростен конфликт с другата, която подкрепяше идеята за повторна среща.

И тъкмо заради този конфликт направих пореден пропуск: когато се извърнах към Марго, тя тъкмо се беше навела и вдигаше лист, изпаднал от джоба на Тоби, докато е слизал от колата. Преди да успея да вляза отново в хода на събитията и да се опитам да направя нещо, тя вече четеше.

Това бе разказ или може би есе, написано с дребния му, виещ се подобно на паяжина почерк — почеркът на интелектуалец, но с отчетливо закръглени гласни, знак за дълбоко залегналата в него съпричастност. Странно наистина, но бе написан на обратната страна на лист, принадлежал някога на издание на „Декамерон“ от Бокачо от началото на века — беше толкова стар, че имаше вече цвят на яйчен крем и печатните букви така бяха изсветлели от времето, че едва се четяха.

Тоби бе от типа хора, които бихте определили като пример за гладуващ творец. Беше толкова слаб, че костюмът му от кадифе бе като спален чувал с кройката на костюм. Дългите му тънки ръце бяха вечно на петна и леденостудени. Преживяваше благодарение на чековете, които получаваше за часовете в Нюйоркския университет, и тъй като парите не му стигаха за нищо, се прехранваше най-вече с остатъците, които негов стар приятел от колежа, който работеше на количка за хотдог на улицата, завиваше за него. Спеше в таванско помещение над денонощно кафене на Блийкър стрийт. Тоби никога за нищо на света не би признал, че е беден. Беше сит от думи, пируваше с поезия и се чувстваше истински милионер, ако разполага с пълна с мастило автоматична писалка и чисти листове хартия. Беше писател. Най-лошото бе, че твърдо вярваше, дори бе готов да защитава яростно идеята, че бедността е част от характеристиката на писателя.