Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 65

Стоях под дъжда с усещането, че течността по гърба ми сякаш ври. Вече не можех да кажа дори дали сърцето, което туптеше в гърдите ми, беше моето собствено, дали изборите, които правеше Марго, бяха нейни или мои и за пръв път в живота си не знаех зависи ли изобщо нещо от мен.

Беше полунощ. Хванати за ръка, Марго и Том напускаха „Ленъкс Лаундж“. Все още не бяха разбрали, че се познават от „Сейнт Антъни“. Изпитваха неудържимо привличане и копнееха час по-скоро да станат любовници.

Прегърнаха се, после дълго се целуваха.

— Утре вечер на същото място — рече Том най-накрая.

— Със сигурност ще дойда. — Марго го целуна за последен път.

Обърнах се.

Том видя такси в тяхната посока.

— Ти се качи, предпочитам да повървя пеша тази вечер — обяви той.

Колата спря пред тях. Марго бързо влезе вътре. Дълго не можеше да откъсне очи от младежа, след което се усмихна. С ухилено от щастие лице Том извади въображаем пистолет от вътрешния си джоб и го насочи към нея. За миг далечен спомен от „Сейнт Антъни“ прелетя в съзнанието й, но изчезна също толкова бързо, колкото и се беше появил. Стоях редом с Том и потънали в спомени, изпратихме таксито с поглед.

Много скоро вече седях на задната седалка до Марго, която не спираше да извръща глава назад и да търси с поглед фигурата на Том. Усмивката не слизаше от лицето й. Виждах как светлината около сърцето й ставаше все по-голяма, как се увеличаваха желанията й. А колкото до забележката на Нан: „Да не мислиш, че нещата с Том ще бъдат по-различни?“, да, мислех, нямаше начин да не бъдат.

По едно време колата спря на светофар и някой почука на стъклото. Шофьорът свали прозореца и погледна към човека отвън. Покрил главата си с кожен бележник, за да се предпази от дъжда, млад мъж надникна в колата.

— Може ли да се кача при вас? Отивам към Вилидж.

Застинах. Бих познала този глас, дори притежателят му да е скрит под най-дълбокия гроб в Египет, а над него да свири духов оркестър.

Шофьорът погледна въпросително Марго в огледалото за обратно виждане.

— Разбира се — отговори тя и се помести на съседната седалка, за да направи място за новия пътник.

Недей, промълвих аз и стиснах очи.

Светлините се смениха. Младежът със зелен кадифен костюм отметна назад дългата си коса и протегна ръка към Марго.

— Благодаря. Аз съм Тоби.

От гърдите ми се откърти протяжен вик на болка. Това бе вик на обреченост.

— Марго — отговори тя.

Заплаках.

— Приятно ми е.

14

Три степени на привличане

Не знам има ли начин да предам сцената в колата и натежалото от напрежение чувство, което витаеше вътре. Дъждът трополеше по предното стъкло и напомняше на пукащо радио. Чистачките се движеха с максимална скорост, а шофьорът припяваше „Пея под дъжда“ на унгарски.

В колата се долавяха три вида или по-скоро три степени на привличане:

1. Марго хвърляше погледи към Тоби, странно привлечена от дългата му коса с цвят на есенни листа, от нежността в погледа му, от искреността на неговото „Благодаря“.

2. Първото впечатление на Тоби от спътничката му бе: „Хубави крака“. Въпреки общото ми объркване, трепнах. Той предположи, че тя си има приятел, че е студентка в Колумбийския университет (тази къса зелена поличка от туид бе много популярна това лято сред студентките) и няма начин да обърне внимание на такъв като него. Ето защо се усмихна любезно, извади бележник от джоба си и продължи да нахвърля идеи за разказа, който смяташе да напише.