Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 63

Том бе тръгнал отново към вътрешността на сградата и аз видях как от двете страни на главата му се отвориха два прозореца с видения. Дали това, което виждах, не бе проекция на собствените ми желания? Не можех да съм сигурна — Марго и Том — две сродни души, сбъднатата мечта на Марго с многото деца и вечери в дискусии за творчеството на Кафка край масата за вечеря. Извиках на моята закриляна. „Това е той. Малкият Том! Кажи му коя си. Кажи за «Сейнт Антъни»!“

Може би успях, а може би не. Марго грабна кашона и си тръгна, но преди това успя да напише името и адреса си на титулната страница на сборник с разкази от Филип К. Дик и я остави на прага.

Няколко дни по-късно той се отби в книжарницата и попита за Марго.

— Кой я търси? — поиска да знае Боб.

— Том. Почитателят на Филип Дик.

— Тъкмо на Филип Дик ли бе, човек?

— Тя тук ли е?

— Откъде да знам.

Том въздъхна, измъкна бележник и записа номера си.

— Бихте ли й предали това, ако обичате.

Погрижих се Боб да не забрави. И Марго да се обади на Том. Постарах се също така, когато Том я покани на вечеря, тя да се съгласи.

И така, в една дъждовна вечер двете с Марго, и двете еднакво развълнувани и с еднакво опънати нерви, взехме такси до „Ленъкс Лаундж“ в Харлем. И двете си представяхме бъдещето — дълъг съвместен живот с Том — така се радвах, че най-сетне съм успяла да променя нещо. Водех кораба на своята съдба към брегове, по които нямаше вече оставени стъпки или съжаления.

Том чакаше пред „Ленъкс Лаундж“ в черен костюм и отворена на врата бяла риза. Беше се подпрял на ограждението на тротоара с кръстосани глезени и от време на време обърсваше стеклите се по лицето му дъждовни капки. До него забелязах Леон и му помахах.

Щом зърна Том, Марго почти изкрещя на шофьора:

— Спрете!

Човекът така се стреса, че наби спирачки и закова по възможно най-неподходящия начин, почти залепил бронята на колата до тази отпред. Марго бързо подаде сумата, която дължеше, извини му се и излезе навън. Естествено, последвах я. Видях как някой от отсрещния тротоар ми маха. Нан.

Прегърнахме се, зарадвани от срещата.

— Харесвам новия цвят на дрехата ти. Сигурно вече виждаш нещата по различен начин. — Преплела пръсти с моите, тя ме поведе нагоре по улицата.

— По съвсем различен — отговорих аз. — Това ли означава смяната на цветовете? Искам да кажа защо дрехата ми придоби друг цвят?

— Чакай, чакай. Едно по едно — засмя се Нан. — Промяната е резултат на твоето духовно развитие. Изглежда си достигнала важна точка от пътя. Синьото е добър цвят.

— Но какво означава…

Тя спря и ме изгледа строго.

— Трябва да поговорим за тези двамата. — Погледът й се насочи към Марго и Том, които бъбреха и флиртуваха стеснително.

— Слушам.

— Не слушай, а наблюдавай.

Точно там, насред Ленъкс авеню, облаците над кофите за боклук и олющените фасади на сградите се разтвориха и разкриха ново видение.

Момче на около девет, с изпоцапано лице и дрехи, напомнящи на уличен гамен от 50 години на деветнайсети век, с каскет от туид, грубо тъкана риза, къси панталони и провиснало сако. Протегна ръце и отваряше уста, сякаш пееше. Миг след това го видях на сцена. Сред множеството на публиката забелязах чернокожата жена с жълтата рокля, която бяхме срещнали по-рано. Беше значително по-възрастна, с късо подстригана коса и искрящи очи, впити в онова, което ставаше на сцената. Дадох си сметка, че момчето е неин син. Завесата в дъното се разтвори и момчето изтича в прегръдките на някакъв мъж. Оказа се Том. Баща му.