Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 62

Бе започнало да вали. Марго покри глава с палтото си и се опита да се ориентира. Беше сбъркала ляво с дясно и скоро се озова на улица в източната част на града, от двете страни на която се издигаха жилищни сгради. Отдавна не беше виждала толкова много къщи, струпани на едно място, наредени като дървени трупи под навес. Спря и в продължение на няколко минути наблюдава бяла сграда, към която водеха няколко стъпала. На метър-два пред нея чорлав младеж и висока чернокожа жена с яркожълта макси рокля нареждаха в каросерията на пикап кашони и кутии, които изнасяха от входа на жилището. В момента очевидно се караха. С ококорени от възмущение очи жената размахваше длани и говореше развълнувано. Марго тъкмо приближи достатъчно, за да чуе за какво се води спорът, когато младежът пусна своя кашон и бързо се отправи към входа. Жената спокойно, все едно нищо не се беше случило, продължи да пренарежда кутиите.

— Здравейте — приближи до нея Марго. — Изнасяте ли се?

— Само той — уточни жената, кимвайки към вратата на жилището.

Марго бе успяла да види, че кашонът, който жената държеше, бе пълен с книги.

— Не искате ли да ги продадете?

— Подарявам ви ги. Но не са мои и все пак няма да е зле да го попитам — изръмжа жената, остави кашона на тротоара и последва младежа с чорлавата коса.

Марго направи няколко крачки и надникна в кашона. Селинджър, Оруел, Толстой… Човекът имаше вкус.

Младежът се появи на входа. Отблизо съвсем не изглеждаше толкова млад. Беше с бледо като на вампир лице и щръкнала на всички посоки черна коса, а по израза на очите му личеше, че е преминал през много болка.

— Ей — обърна се той към Марго, — вие ли искате книгите ми?

— Ами… — усмихна се Марго. — Да. Не искате ли да ги продадете? Или просто да се отървете от тях? Както предпочитате — засмя се тя.

Очите на младежа изгряха.

— Откъде сте? — пристъпи той напред.

В този момент, превита под тежестта на поредния кашон, чернокожата се появи на вратата на къщата. Мъчех се да открия в паметта си тази среща.

— От Англия. По-скоро Ирландия — отговори Марго, която бе престанала вече да забелязва сипещия се върху главата и лицето й дъжд. — Току-що пристигнах. Работя сега в една книжарница.

— Коя част на Англия?

— Североизточната.

— Така ли?

— Не може ли да побързаме? — попита високата приятелка, мис Раздразнителна.

Я се разкарай — обадих се аз и видях как ангелът хранител на жената ококори очи.

— Да, права си — отдръпна се младежът от пътя й. — Местя се днес. Нямам време за сантиментални спомени. Вземете целия кашон. Ваш е.

— Сигурен ли сте?

Усетих нечия ръка на рамото си. Извърнах се. Леон — моят приятел ангел от „Сейнт Антъни“.

— Леон — възкликнах възторжено и го прегърнах. — Как си? — Погледът ми попадна на младежа и в този миг загрях кой е той.

Това беше Том от „Сейнт Антъни“, защитникът на планетата Рузефог, първото дете от сиропиталището, за което се грижих в Гробницата и което по смътните ми спомени ми бе връчило въображаемо оръжие.

— Как я караш? — попита Леон, но в момента други мисли ме занимаваха.