Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 61

— Тази жена е Ана Ахматова. Една от най-интересните поетеси на нашето време.

— Ъхъ…

— А това… — Марго измъкна том с произведения на Шекспир от една купчина и я разлисти. — Това тук е подписът на сър Лорънс Оливие. Книжарницата ти съдържа произведения, достойни за най-добрата колекция в света. — Тя не сваляше от лицето на Боб пълен с очакване поглед.

Кимнах одобрително. Права беше. Боб запристъпва от крак на крак.

— От колко време е тук?

— Че откъде да знам — вдигна той безпомощно ръце.

Тя продължи да рови между книгите. Боб се огледа ужасен, все едно очакваше всеки момент служители на Светата инквизиция да връхлетят. Най-сетне Марго спря и сложи ръце на кръста си.

— Виж какво… — започна тя замислено, докато крачеше напред-назад.

— Какво? — не се сдържа след известно мълчание Боб. — Кажи де. — Той подръпна фланелката над оголилия се корем.

— Имаш нужда от по-нови неща.

— Какво, дрехи ли?

— Не! По-съвременни книги. Тук има прекалено много класика. — Нова разходка между рафтовете. — Къде тук се правят разпродажби?

— Какви продажби?

— Извинявай, имам предвид места — дворове, гаражи, където хората разпродават вещите, които не им трябват повече.

— Ами…

— Може да намерим там съвсем евтини книги.

— Ние ли?

— Ще отида да поогледам наоколо, за да набавим нова стока.

— Ей, Марго…

Вече на вратата с палто в ръка тя се обърна.

— Какво?

— А, нищо — почеса Боб корема си. — Просто… Желая ти късмет.

Тя се усмихна и излезе навън.

За онези, които не си спомнят — не са били родени или са живели по онова време на пустинен остров — Ню Йорк в края на 70-те години напомняше на неспокоен, беден, населен с престъпност и наркомани, бълващ мизерия дискоклуб, отворен двайсет и четири часа седем дни в седмицата. Сега, когато се връщам към това време, се изпълвам с тревожност и бдителност. От мястото, където се намирах, можех да различа по десетина различни ангела за всеки човек. Някои бяха в бели одежди, други — в нещо подобно на пламъци, трети пък, огромни, пулсираха от светлина. Нищо чудно, че градът туптеше с усещането за непобедимост, сякаш бе снабден с криле, които можеха да го вдигнат при нужда. Улиците, по които Марго пое в онази сутрин, бяха белязани например с наскоро пролята кръв и репортери, и плъхове бързаха по стъпките на убийствата на прочулия се с мрачните си действия „Сън ъф Сам“. От известно време хората тук тръпнеха от страх и подозрение, бяха толкова изплашени, че дъх не им достигаше, а тротоарите им се виждаха твърде несигурни, за да се движат по тях. Сега, скоро след преживяния ужас, животът отново се събуждаше, макове надничаха между плочите, по които допреди дни крачеха полицаи. Спомних си, че точно затова се чувствах в безопасност, въпреки четирите нападения през последните осемнайсет месеца. Мястото ми харесваше не заради кафенетата, които бяха удвоили броя си, не заради поетите битници по Шесто авеню или революционно настроените младежи, а заради здравословното постоянство, с което пулсираше градът и усещането, че мога да преодолея всички препятствия от миналото и да потърся нови предизвикателства.