Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 57

Също като ангелите демоните се различават на външен вид. Направи ми впечатление, че независимо от формата, която приемат — мастилена сянка, гъста мъгла, лице, увиснало във въздуха, или като Грогор, облечено в дрехи създание с всички необходими атрибути, дори и с лице — те са в пряка връзка с аурата на човека, когото съпровождат. Проследих как младеж с дънки и прилепнала бяла фланелка прекосява терминала на летището, влачейки след себе си куфар — мускулест, ведър, той енергично дъвчеше дъвката си. Човек трудно можеше да си представи, че плътно до него, като добермани, се движат два демона. Едва тогава погледнах към аурата му — моравочерна, с цвят на патладжан. Каквото и да бе сторило това момче в живота си, сигурно бе, че е без съвест. Нямаше и следа от светлината, която повечето хора имат около главите си.

Марго взе единствената си чанта от лентата за багаж и се огледа, леко объркана от многолюдието наоколо, явно учудена накъде да поеме. Имаше телефонния номер на приятел на неин приятел, който бе обещал да я приюти на първо време. Добре си спомням уговорката. Приятелят на нейния приятел имал книжарница в Ню Йорк и ако Марго е съгласна да работи в магазина, с радост щял да я приеме в малката стая на горния етаж, където видях нещо като черна черга, оказала се гъста пелена от хлебарки. Помолих ангела на изхода на летището за помощ. Характерният за Бронкс акцент погали слуха ми. Спомена, че си имал приказка с неговия „човек“. Реших, че става дума за неговия „закрилян“. Човекът бе шофьор на такси и насочих Марго към колата му.

Шофьорът обясни на Марго, че знаел едно място в самия център на града, където можела да получи работа и място за нощуване. На всичкото отгоре на съседния ъгъл се намирало най-доброто истинско американско кафене. Марго пламна от възторг от този неочакван късмет. Когато таксито спираше на адреса, който бе дала, лицето й грееше като тиква в деня на Вси светии. Аз също не можех да повярвам на щастливото стечение на обстоятелствата. Опитайте се да познаете къде спряхме. Хайде, пробвайте. Не е трудно.

„Бабингтън Букс“, за нещастие, приличаше по-скоро на заложна къща, отколкото на книжарница. Собственикът Боб Бабингтън — твърде мързелив тип, който непрестанно дъвчеше тютюн, бе наследил магазина от баща си. Решението му да продължи бизнеса не бе продиктувано от страст към книгите — с такава не можеше да се похвали, и единственото, което четеше, бяха каталози за коли. Не бе и от желание да продължи традицията на три поколения Бабингтън. Просто така му беше удобно. Само тук не плащаше наем, на всичкото отгоре от него не се искаше нищо друго, освен да седи и да пуши. От десет километра разстояние си личеше, че Боб пет пари не дава за бизнеса. Боядисаните в черно стени отвън, первазите на прозорците, покрити със саксии с оклюмали цветя и празни бирени кутии, както и целия вид на книжарницата бяха отблъскващи почти колкото отворен гроб. Вътре положението не беше по-добро.