Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 52

Той хвърля фаса си в мивката, обляга лакти на масата, подпира с длани брадичката си и я поглежда втренчено.

— Не си глупава. Знаеш какво имам предвид.

— На Софи няма й хареса, ако спя с братовчед й — върти очи тя.

Той се обляга назад, вади нова цигара иззад ухото си и се прави на обиден.

— Някой да е казвал такова нещо?

— Не съм глупава и знам какво имаш предвид.

Вече никой не се усмихва. Погледът й не слиза от лицето му. Оказва се, че тя е доста по-умна, отколкото е предполагал.

— Цигара?

— Да, разбира се.

— Виж, Марго…

— Какво?

Аз го накарах да изрече следващите думи:

— Какво ще кажеш да идем да се разходим в парка?

Марго дърпа от цигарата, като се мъчи да не се задави.

— Не знам да има паркове наоколо.

— Сигурен съм, че ме разбираш.

Навеждам се към нея и й казвам отчетливо: „Недей“. Знам, че говоря напразно. Никой не можеше да ми казва какво да правя дори когато навърших четирийсет, камо ли на шестнайсет! Затрудненията не ми пречеха, само засилваха решителността ми. Замислих се каква тактика да приложа. Единственият изход беше да се отдръпна и да я оставя да прави каквото иска, а когато то приключи, когато ужасната грешка бъде сторена, да предприема необходимото, за да съградя нещо добро от отломките. Като поука и мъдрост например.

В колежа не посещавах часове по психология. Не бях чела и Фройд. Но по онова време прозрях нещо, което хвърли ярка светлина върху избора на един живот, избор, който никога не разбрах, нито напълно забравих.

Марго не се разстройваше твърде от кавгите със Сет.

Наистина. Приемаше плесниците, ритането, присмеха и лъжите със съзнанието, че целувките ще бъдат по-сладки, че обещанията и нежните жестове ще бъдат по-вълнуващи, ако са поднесени след нанесената рана.

Веднъж Сет се изкатери по водосточната тръба до стаята на Марго в малките часове на нощта и я уговори да се разходи с него в колата му. С известна неохота се залепих за тях, а те поеха към един бар в града, на петнайсетина километра оттук. Под звуците на гърмящия глас на Джони Кеш по радиото Сет каза:

— Обичам те, сладурче!

— Аз те обичам повече, Сет!

Сет намали звука.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Би ли умряла за мен, Марго?

— Разбира се!

Последва мълчание.

— А ти би ли умрял заради мен?

— За теб аз бих убил, Марго!

Тя замря. Размърдах се неспокойно на мястото си.

След по-малко от час Сет я повлече навън и я блъсна в една стена.

— Видях те! — изкрещя той, размахвайки пръст пред лицето й.

— Какво си видял? — с пресекнал дъх попита тя.

— Онова момче! Гледаше го!

— Не, не съм.

— Не ме лъжи!

— Сет, но аз обичам теб! — извика тя и обгърна лицето му с длани.

Той я зашлеви с все сила. После я целуна нежно.

И колкото и странно да бе, тя се наслади на всеки миг от разигралото се евтино представление.

Докато Марго крачеше нервно из стаята, кършейки ръце, и се чудеше как да съобщи новината, реших да се посъветвам с Бони — ангела хранител на Греъм. Всъщност това беше неговата починала по-малка сестра. Тя обаче кимна и изчезна. Тъкмо се усъмних в тактиката й и тя се появи, водейки някого със себе си.

Беше Ирина, по-млада с трийсетина години, с гладко лице и ясни очи, облечена в дълга бяла рокля. Но от гърба й не се стичаше вода. Тя ме погледна, протегна ръка и ме погали по лицето. Закрих устата си с ръка, а очите ми се напълниха със сълзи.