Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 50

Тя пое въздух. Свещеникът четеше от Светото писание: „Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, и ги избавя…“. Видях, че Марго предпазливо протяга ръка към лакътя на Греъм. Той се отърси от вцепенението и като разбра какво прави тя, леко се приближи, за да не стоят далече един от друг.

— Добре ли си, татко?

Греъм премигна. След няколко секунди кимна утвърдително. Първото обръщение „татко“, което чуваше, му вдъхна сила. Той обгърна пръстите й с грубата си длан. Готова съм да се закълна, че се усмихваше.

Отне ми години да разбера как е възможно един демон да убие човешко същество. По-късно Нан ми обясни, че не я е убил той, а нейното собствено чувство за вина. Или най-малкото, вината за направения в миналото аборт е осигурила благодатна почва за развитието на бацила на болестта, който Грогор беше поставил в гръдта й. Обяснението не ме накара да се почувствам по-добре, напротив, то пося в мен едно друго семе — на отмъщението.

11

Кратък филм за арогантността

Искам да ви предупредя. Като тийнейджърка не бях цвете за мирисане.

За жалост, беше по-силно от мен. Знаете какво имам предвид.

Навърших тринайсет и изведнъж целият свят се побра в пликче с лепило. Разбрах, че това вълшебно вещество има способността не само да крепи плакатите с образа на Дони Озмънд на стената на стаята ми, но и да ме отдалечава от скръбта, настанила тежките си кални ботуши под масата за хранене след смъртта на мама. Малко след записването ми, управата на местното училище искаше да ме изритат от там. Татко се пребори с тях. Оценките ми по английска литература бяха най-високите в класа и те се съгласиха да остана, при условие че престана да бягам от час и спра да подмамвам другите ученици да употребяват наркотици.

Няколко години след смъртта на мама се мъкнех като вълк единак, нощем пишех изпълнени със страдание стихове, за да умъртвя тишината, дружах с лоши приятели, гледах как татко седи по цели дни вцепенен, вторачен в отдавна спрелия часовник над камината. Най-сетне започна да пише нов роман. Четях черновите и подробно излагах мнението си. Той се усмихваше на рано развилата се у мен способност да откривам непълноти в сюжета и слабости в изграждането на литературните герои. Вдигаше пишещата машина от бюрото и я тръсваше на моята тоалетна масичка.

— Хайде, пиши!

И аз пишех.

В началото излязоха куп глупости, но после се появиха няколко прилични разказа. Имаше и любовни писма. За един непохватен дългуч — Сет Бьомер, който все не можеше да си намери място. Зализваше с брилянтин косата си така, че тя падаше като крило на умряла гарга и закриваше половината му лице. Рядко поглеждаше човек в очите, а ръцете му винаги бяха мушнати дълбоко в джобовете. Но аз бях едва на шестнайсет, а той на двайсет. Обичаше да лети с колата си по пътищата! Как да не го обичам!