Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 49

Накрая той се предаде. Възвърна противния си получовешки образ и се притисна от външната страна на преградата.

— И да знаеш! Тя може и да не умре!

Какво ми оставаше? С всеки ден, прекаран близо до Ирина, Марго ставаше по-ведра, по-щастлива и видимо преодоляваше емоционалните кризи от пребиваването си в „Сейнт Антъни“. С огромна болка наблюдавах как болестта избуява като отровен бурен в тялото на Ирина. Не мина много и тя се оплака, че кожата я сърби. Една вечер видях в светлината на огъня, че лицето й има нездрав жълтеникав цвят. Марго също го забеляза.

— Добре ли си, Ирина? — попита няколко пъти тя.

Ирина се направи, че не е чула въпроса.

— Наричай ме мама — настоя тя.

Следобед Марго четеше или се надвесваше от прозореца на стаята си, загледана в играещите в градините наоколо деца. Как жадуваше за приятел!

— Прекарвай повече време с мама, дете! — настоявах аз. — За да не съжаляваш след време.

Тя затваряше прозореца и се понасяше надолу към кухнята, където седнала по халат до масата Ирина с мъка преглъщаше супа. Ръцете й бяха твърде немощни, за да придържат чашата, а свитото й гърло поемаше храната капка по капка. Марго мълчаливо сядаше насреща й. Вдигаше лъжичката и я поднасяше към устата й. При всяка нова лъжичка мама стискаше ръката на детето в кокалестата си длан. Безмълвни, двете не откъсваха очи една от друга. Когато приключеха с храненето, последните остатъци от супата бяха изстинали, а лицето на Марго — обляно в сълзи.

Трудно ми е да обясня защо търсех Грогор. Не беше само желанието да не загубя мама. Марго ми беше като дете, като мое дете. Случваше се, и то неведнъж, нейните преживявания и тревоги да не са мои. Превръщахме се в две различни същества.

Казах на Грогор, че ще си тръгна, но нека Марго остане. Обещах да говоря с Нан и да уредим някой друг да стане ангел хранител на момичето, ако това ще реши въпроса. Не знаех дали е възможно, не бях сигурна дали е разумно дори, но исках да опитам. Погледът на Греъм, когато виждаше как мама се залежава все повече, направо ме убиваше.

Отговорът на Грогор ме озадачи:

— Интересно — рече само той и изчезна.

Макар че мама издържа стоически още няколко месеца, почина в болка и лишена от достойнство. Имаше и моменти на милост. Нейният ангел хранител се появяваше често, особено към края, укрепваше мускулите й, за да има сили да седне в леглото, показваше й насън кътчета от рая, убеждаваше я да каже на Марго и Греъм думите, които искаха да чуят. Че ги обича, че винаги ще бъде с тях. И че изобщо не е възможно Хамлет и Офелия да са били свързани от братска любов. Греъм трябвало да провери дали е наред с главата, щом му е хрумнала такава мисъл. Потвърди мнението на Марго относно теорията й за Калибан — безспорно е жена.

Погребението се състоя в една мъглива понеделнишка утрин на месец октомври. Шепа близки, няколко ангела и един свещеник се бяха скупчили до гроба. Когато започнаха да спускат ковчега, се отдалечих от групата, затискайки хлипанията си в полата на роклята. По-късно се обърнах и видях как Марго крие сълзи в юмруците си, а Греъм ми се стори смален, с посивяло каменно лице. Тук съм, за да им помогна да преодолеят това. Поех с широка крачка към Марго, прегърнах я през кръста и й казах да хване под ръка застаналия отляво на разстояние от нея Греъм. Тя се поколеба. Знам, че ти е трудно. Досега беше по-близка с мама, но сега Греъм има нужда от теб. А и ти от него — поощрих я аз.