Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 46

В новините по радиото (семейство Инглис нямаха телевизор) предадоха интервю с правителствени служители, които декларираха своята „мотивираност и ангажираност“ да се отпуснат по-големи финансови средства за домовете за деца в цялата страна и че „искрено обещават“ да повишат изискванията към социалните грижи за малолетните. Ирина погледна Марго, която гребеше пилешка каша.

— Трябва да се гордееш, скъпа — каза й тя. — Заслугата е изцяло твоя.

Марго се усмихна и се извърна настрани. Когато отново погледна напред, Ирина все още стоеше пред нея. После, поскърцвайки с болните си от артрит крака, тя бавно коленичи пред детето и взе слабичките ръце в своите.

— С Греъм искаме да останеш тук колкото е възможно по-дълго. Ти искаш ли?

Марго бързо кимна с глава.

— Да — прошепна тя.

Ирина се засмя. Усмивката й беше като на Нан. Сигурно затова съм изпитвала такова доверие в Нан още от самото начало. Лицето й се набразди и поруменя, морскосините й очи заблестяха, вързаната на опашка коса — плътна и руса, заподскача като на младо момиче. Тя присви очи и усмивката й отлетя. За миг Марго изпадна в недоумение дали не е направила нещо нередно.

— Да не си дух, пристигнал тук, за да ме преследва — попита Ирина най-сериозно.

„Дали говори на мен“, мина през ума на Марго. Объркване се изписа на лицето й.

Ирина вдигна ръка и приглади няколко непослушни кичура коса, излезли иззад ухото на детето.

— Просто ти… Просто приличаш много на мен, когато бях дете. Та си помислих… — добави Ирина, като че ли се опитваше да обясни нещо на себе си.

Но Марго не схвана думите й като обяснение. Тя съвсем се обърка и се изплаши, че може да я изхвърлят на улицата. За мен смисълът на думите на Ирина беше ясен — тя се опасяваше, че Марго представлява духът на детето, което беше абортирала някога в миналото. Отидох при Марго и сложих ръка на рамото й, за да прогоня тревогата, която се надигаше в гърдите й.

— Не ми обръщай внимание — нежно добави Ирина. — Остарее ли, човек се сеща за глупости. — После стана и отиде да донесе още една препечена филийка.

И Греъм, и Ирина бяха писатели. Той бълваше един след друг завладяващи криминални романи с живописни описания под псевдонима Луис Шарп. Ирина беше поетеса и се радваше на неголяма, но предана аудитория почитатели. Твърде срамежлива, за да провежда литературни четения, седнала до огъня тя редеше стиховете си бавно и внимателно, като на всеки четири години издаваше тънко томче нежна, затрогваща поезия. Новият сборник се наричаше „Предачката на спомени“ и тя скоро щеше да го завърши.

Вечерите прекарваха пред радиото, или, което ставаше по-често, водеха литературни дискусии. Марго беше слушател при спора, дали лейди Макбет е имала деца или не. („Разбира се, че е имала. Защо иначе ще говори за кърмене от майчината гръд?“ „Това е метафора, мила. Тактически номер, за да накара Макбет да убие Дънкан“.) Случваше се Марго да поеме ролята на мълчалив арбитър в разгорещен дебат дали поезията на Силвия Плат е по-добра от тази на Тед Хюз. („Как можеш да ги сравняваш? Нямат нищо общо! Все едно да опитваш да ме убедиш в ползата от осите“. „Моля?!“) И така до безкрай.