Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 43

Щом Марго си пое дъх, тръгнахме към селото. Измръзнала, полужива, налучквайки слепешком пътя в сумрака на утрото, Марго намери небесносинята порта и заудря по нея, докато отвътре не се показа разрошен, разтревожен мъж. Тя падна на колене и се разрида в краката му.

10

Планът на Грогор

Мъжът, който отвори вратата, не беше човекът, когото бях видяла във въображението си.

Оказа се, че семейството от виденията ми е продало къщата и се е върнало в Ексетър, а мъжът срещу нас е новият собственик и живее тук повече от година.

Но щом го видях, заподскачах с радостни възгласи. Прегърнах го и обсипах лицето му с целувки. После заприпках наоколо, размахвах ръце и си говорех на глас като луда, а в това време Марго му обясняваше коя е и защо е на колене на стъпалата пред входната му врата в три часа сутринта с вид на удавник, току-що изваден от дъното на морето.

Почувствах се като Еней в царството на мъртвите при срещата му с онези, които бе обичал и загубил. Човекът пред нас беше Греъм Инглис, мъжът, когото наричах „папа“ в течение на десет дълги, прекрасни години. Така и не го прежалих след неговата смърт. Сега се наложи да минат седмици, за да свикна, че той отново е тук, с червеното, покрито с брадавици лице, издаващ недотам приятни звуци ту с устата, ту с други части на тялото, ломотещ, без да спре, с натъпкана с пай с месо уста, мъж, готов да заплаче за нищо. Такъв беше „татко“ — жалостта бе изписана на лицето му. Жалост, която още при запознанството с него прелива във вашата длан и потича във вените ви.

Греъм загърна раменете на Марго със старо одеяло, заведе я вътре и й наля чаша горещ чай. Каза й да го почака, за да повика Ирина (тя ми стана майка за цяла една година), а после двамата полека отведоха Марго в дневната. Останах в коридора, премръзнала от студ. Беше ми дошло в повече. Треперех цялата, а от изненадата бърборех сама на себе си, втренчила поглед в мама, сякаш тя щеше да се стопи всеки миг. Поглъщах с очи нещата, които ми бяха липсвали така много: нейните гладки заоблени ръце винаги щедро протегнати напред, начинът, по който сръчкваше с лакът Греъм за неуместните му шеги и забележки, като сама се подсмиваше скрито, навикът й, когато се замисли да върти стегнатата си в конска опашка коса между палеца и показалеца. Кадифената мекота на ухаещата на рози нейна прегръдка. Ако тя беше до мен, когато се роди Тео, животът щеше да бъде по-малко трънлив.

Но да не се отклонявам. Наруших нишката на разказа си. Тръгнах към задния двор, където насреща се появи Нан. Прегърнах я и захлипах от радост.

— Нан! — възкликнах аз. — Знаеш ли кого видях току-що?

— Да, разбира се — кимна тя и ме улови за рамото. — Знам, но не се вълнувай толкова!

Преглътнах стъписването си. Докосването на Нан по рамото винаги ме връщаше на земята. Изведнъж изтрезнях.