Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 41

От страничния вход се виждаше как натовареният с чували с въглища, продукти и дрехи, дарени от околните села, Хю трополи с тежките си ботуши от колата до предния вход. Марго не смееше да си поеме дъх, сърцето й биеше така силно, че чак й прилошаваше. Понечих да тръгна към товарната кола, да се уверя, че никой няма да я види, но в този миг коленете й се подгънаха. Грабнах я, за да не се строполи. Постепенно тя се съвзе. Дали не искам твърде много от нея? — помислих си аз. — Ами ако не е готова за това?

Хю се върна в кабината и включи мотора. Побързай! Марго се спусна по чакълената настилка към задната част на колата, отвори вратата и скочи върху спаружени зеленчуци и чували с въглища и дърва. Колата се заклати по алеята и се насочи към главния път.

Както беше планирано, Марго се скри между чувалите с въглища. Притиснах с ръка сърцето си и подскочих от радост. Успяхме! Тя избяга. Замислих се за семейството от селото. За това, как ще прошепна в ухото на майката, че Марго е дъщерята, която е искала, но не е имала, и ето я сега на прага й, за да получи нейната вечна обич и грижа.

Гледах как товарната кола пое напред и заплаках. Марго също плачеше, а сърцето й, изпълнено с толкова много страхове и надежди, всеки миг щеше да изхвръкне.

И в този миг моторът засече. Стигнали бяха до самия край на алеята. Хю удари спирачки, изруга и завъртя ключа. Предавката изхриптя. От двигателя под капака се чу само дрезгаво „прокашляне“ и толкова! Погледнах вътре — всичко беше потънало в масло. Лесно ще се оправи. Но по-бързо! Хю подсвирна нехайно и се зае да отстрани повредата.

В този миг до мен се появи Шерън.

— Съжалявам, Рут — каза тя.

Вцепених се.

Чу се хлопване на врати и вик. Преди да успея да предприема каквото и да било, Марго се озова в желязната хватка на нечии ръце. Хилда я повлече за косата към главния вход на сиропиталището, а слисаният Хю остана да гледа след тях.

В същия миг образите на майката и бащата от селото избледняха и изчезнаха. Сякаш ги беше отнесла смъртта. Сякаш смъртта беше отнесла и Марго.

Този път Хилда не удряше с ръце и крака, нито пък с камшика, а с малкия, но тежък чувал с въглища, който Марго стискаше, за да не могат да я смъкнат от каросерията. Шерън през плач запя на Хилда, за да й попречи да вдига много високо чувала над проснатото на земята безжизнено тяло. Аз от своя страна полагах всякакви усилия да смекча ударите, които като нищо щяха да разбият главата на Марго или да разкъсат бъбреците й. А после, в безкрайните нощи, които Марго прекара в Гробницата, ние, ангелите, се нареждахме в кръг около нея да лекуваме раните и да попречим на отровата от наказанията на Хилда да се просмуче в цялото й същество и да засегне и бъдещето й.

Планът за бягство, който бях втълпила в главата на Марго, не я напускаше. Напротив — избуя и се разви.

Осъществи се по съвсем неочакван за мен начин.

Когато Марго стана на тринайсет, Хилда реши да я убие. Шерън разкри информацията с неохота, но се чувстваше длъжна да го направи. Хилда не точно беше решила да я убие, но планът, който бе начертала за нея, щеше да завърши със смърт, ако не се намесехме ние, ангелите. След години нарушения на реда, бягството на Марго бе недвусмислено доказателство, че е необходимо веднъж завинаги крилата й да бъдат прекършени. Ще я пратят в Гробницата за един месец — най-големият ужас, който можеше да сполети питомците на „Сейнт Антъни“.