Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 31

Щом пристъпихме напред, отвращението ми от това място, олицетворение на най-големия ужас в моето детство, бързо отстъпи при неочакваната среща с ангела хранител на Хилда. Беше застанала в подножието на стълбите. Много приличаше на Хилда. Слаба и тъжна, с разпиляна на всички страни бронзова коса, все едно бе по-малката й и по-хубава сестра. Кимнах за поздрав. До този момент останалите ангели стояха на разстояние. Ангелът на Хилда пристъпи към мен.

— Рут — представих се аз.

— Шерън — отвърна тя и се усмихна някак вяло, като не спираше да се движи към мен. Най-сетне успях да видя колко зелени са очите й. — Някога бях Хилда.

Не можах да скрия изумлението си. Това да е Хилда? Направо ми се зави свят. Истината обаче беше пред мен. Това бе Хилда — или Шерън — направо останах без дъх. Започнах да треперя неудържимо, всички мъчителни спомени, причина за които е тази жена, натежаха във вените ми и гневът, и ужасът, и тъгата избухнаха като взрив. Нима можех да забравя всичко, което изтърпях от нея?

Когато тя вдигна очи, нещо проблесна в тях. Не видях нищо от злобата на Хилда в лицето на тази жена. Тя улови дланите ми. Мигновено чувството на вина и съжаление за стореното, което очевидно таеше в себе си, протече в мен и за моя изненада спрях да треперя.

— Знам, че ти беше Марго — промълви тя. — Моля те, много те моля да ми простиш. Трябва да действаме заедно, докато Марго е тук.

— Защо? — успях най-сетне да отроня аз.

Сега бе ред на Шерън да се разтрепери, а потоците, които се стичаха по гърба й, започнаха бавно да почервеняват. Сълзи закапаха по лицето й и оттам по шията, така че много скоро образуваха нещо като огърлица.

— Помагам на ангелите на всички деца тук, за да съм сигурна, че вредата, която Хилда ще им причини, няма да се отрази толкова зле на света. Когато напуснат това място, те започват да изнасилват, да убиват и да взимат наркотици. Не можем да спрем Хилда, но можем да се опитаме да намалим вредата от поведението й в живота на тези хлапета.

Изпратихме с поглед Хилда и Марго, които се качваха вече нагоре по стълбите. Последвахме ги.

— Как да помогна?

— Помниш ли Гробницата?

Стомахът ми внезапно се сви и усетих, че всеки момент ще повърна. Едва бях успяла да изтикам далеч в съзнанието си Гробницата. Истинско творение на зловещата артистичност на Хилда, това бе тясна, обитавана от плъхове килийка, без нито един прозорец или отдушник, в която дете на пет години не можеше да стои изправено. Вонята на екскременти, на гнило и на смърт вътре бе нетърпима. Това бе място за особено тежки провинения. В зависимост от възрастта на детето Хилда прилагаше набор от форми за допълнително изтезание: глад, бой или уплаха, в малките часове на нощта. Например през специална тръба вътре кънтяха чудовищни звуци, при което умрелият от глад обитател губеше ума и дума, и след като напуснеше затвора, той оставаше кротък, боязлив и мълчалив като църковна мишка до края на престоя си в „Сейнт Антъни“. Вратата се отваряше всеки ден само колкото върху голото тяло на хлапето да бъде излята кофа ледена вода и да му подхвърлят купичка с храна, толкова, че да не умре от глад. Любимото изтезание на Хилда бе да те измъкне след няколко дни от Гробницата, да те влачи до спалното помещение и тъкмо вече си мислиш, че е дошъл краят на наказанието, с ужас разбираш, че са те извадили само за да те бият отново до кръв и после пак да те хвърлят в тъмната дупка, независимо от писъците и молбите. Този път за двойно повече дни.