Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 29

Погледнах високите сиви стени на сградата. Усетих как по гърба ми лазят тръпки.

Познавах до болка това място.

8

Шерън и гробницата

Ще извадя на бял свят спомните си за дома за деца „Сейнт Антъни“, където прекарах твърде мъчителни дни в периода между четиригодишната си възраст и дванайсет години, девет месеца и шестнайсет дни.

Преди всичко трябва да отбележа, че през по-голяма част от живота си на възрастна правех усилия да разсея с помощта на алкохол топката, загнездила се в стомаха ми от преживяното там. Не че е извинение. Едва сега, когато видях обстоятелствата, при които съм постъпила в сиропиталището — след като бях усетила вече какво значи да си обичан, след топлината и удобството на дома на семейство Едуардс и след като се бях радвала на собствена стая с размера на спалното помещение за дванайсет деца тук, след като на мястото на по-голямата сестра, която ме глезеше, се появи тайфа по-големи деца, мачкащи себеуважението ми всеки миг и час — осъзнах защо болката остана толкова дълго след напускането на институцията. Дали нямаше да е по-добре да бях останала малко по-дълго при Сали и Падрег, та всичките очаквания за любов да бъдат окончателно избити от душата ми.

Мястото ми изглеждаше, както вероятно и на всяко дете тук, необятно. До деветнайсети век сградата бе служила за болница, след което била превърната в склад и едва тогава в сиропиталище. Не знам защо в спомените ми на всеки от ъглите имаше украсени с фигури водоливници, но такива сега нямаше. Пред парадния вход се издигаха колони и до него водеха няколко толкова високи стъпала, че коленете ти пукаха, докато ги изкачиш. На вратата стърчаха две медни чукала — едно за възрастни и едно за децата. Когато за първи път трябваше да използвам по-ниското, за децата, дръжката ми се видя толкова голяма, че не можех да я обгърна с ръка. Всичките двайсет и две стаи ми изглеждаха огромни, същото важеше и за чиновете в класната стая, и за спалните. Никъде не можеше да видиш и късче от килим. Никакви радиатори в коя да е от стаите. Да не говорим за топла вода, поне в общите тоалетни. Единствените картини по стените бяха на хора, работили някога тук — черно-бели изображения на вкиснати учители и учителки, избили светлината от душите на повечето хлапета, имали нещастието да преминат през сиропиталището.

Повторното влизане в сградата ми напомни категорично, че съм в миналото. Бях познала удоволствията на 60-те години — белият ситроен на Кайл, модел Ди Ес 19, и насладата да се возиш в него, умирах си за избухванията на Лу и колекцията на Карина от плочи на Бийтълс, но „Сейнт Антъни“ ме върна във времето някъде около 1066 г. На толкова много места по земята прогресът изобщо не бе стигнал. Не бе стигнал и до много хора — Хилда Маркс бе една от тях.

Мис Маркс отговаряше за всичко в „Сейнт Антъни“. Родена в Глазгоу, тя имаше нещастието да е с белезникава кожа с цвят на йоркширски пудинг и издадена напред долна челюст, от което тя удивително напомняше крастава жаба. Беше от типа хора, които веднага те карат да се сетиш за Гестапо. Наказанието за това, че плачеш, бе четири удара. Ако отговориш — десет. Децата от две до петнайсет години ставаха в шест сутринта и трябваше да са обратно по леглата в девет. Закъснееш ли само с минута след шест или след девет, оставаш един цял ден без храна. Инструментът, който се използваше за ударите, бе къса пръчка за малките и кожен ремък за онези над пет, аз лично се запознах с каиша далеч преди да навърша тази възраст.