Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 17

Третият рожден ден на Марго дойде и отмина. Косата й все още бе като копринен облак, лицето й розовееше като на ангелче. Но вече долавях острота в чертите й. Сигурен знак за болка от загубата. Златната светлина, която сияеше около нея месеци след смъртта на Уна, избледня. Сега блещукаше едва-едва над сърцето й.

Рано една сутрин обитателите на детската стая се върнаха от нощна смяна напълно загубили здравия си разум. Бяха решили, че ще е много забавно да се отърват завинаги от Марго. Точно тогава нещо през прозореца привлече погледа ми — ярка синя светлина се носеше бързо нагоре по улицата. Взрях се по-добре и видях силуета на доктор Едуардс с подгизнала от пот бяла фланелка, морскосини къси панталони и спортни обувки. Тичаше така бързо, че докато реша да го догоня, той се бе отдалечил с трийсетина метра. Затворих очи и за пръв път отправих молитва към Бога да ми помогне да го стигна. Нан бе казала, че нищо не е определено завинаги, и аз си помислих, че това бе буквално последният шанс на Марго. Не предприемех ли нещо сега, животът й щеше да секне изведнъж, а възможност за ново начало нямаше да й се удаде.

Едва завършила молитвата си, вече тичах редом с доктор Едуардс. От предишните ни срещи знаех, че не бе човек на спонтанните действия. Трябваше да измисля нещо! Така да представя нещата, че да го предизвикам да действа.

Докато тичах и се чудех как да принудя този човек да иде до входа на онази къща и да поиска да го пуснат, изведнъж се намерих застанала неподвижно право пред него. Той тичаше насреща ми, вперил поглед в мен.

— Какво обичате? — попита ме, като забави ход и спря, запъхтян.

Озърнах се. Дали ме вижда? Погледнах го бързо, за да задържа вниманието му и да се уверя, че говори на мен. Виждах обзелите го чувства и мисли, и вместо снопчетата, които се появяваха, когато успявах да проникна в съзнанието на някой човек, съзрях лентичка, която се съединяваше с аурата ми, и за миг двамата се оказахме в едно измерение.

Бързо се отърсих от изумлението. Времето не чакаше!

— Там има дете — изрекох аз и посочих къщата на Сали и Падрег. — Веднъж спасихте живота му. Налага се да го спасите пак!

Той се обърна бавно и погледна къщата. Пристъпи към нея, после отново. Съзрях зад ъгъла да се задава полицейска кола и побягнах. Доктор Едуардс не беше герой от филмите. Имаше нужда от помощ. Изтичах към колата, затиснах двигателя, който шофьорът тъкмо беше форсирал, и дръпнах един проводник. Получи се! Машинарията спря, задави се и утихна. За секунди двамата полицаи изскочиха от колата.

Доктор Едуардс изпадна в потрес, като осъзна, че не вижда лицето, което току-що му беше предало сведения за умиращо дете. Запъти се към къщата и почука на вратата. Никой не отговори. Огледа улицата, опъна крака си, а после и другия, и пак почука. Междувременно привлякох вниманието на сержант Милс, полицаят, който се опитваше да оправи двигателя, и го накарах да вдигне очи към доктора. Той знаеше за слуховете за нередности в къщата, а сега, когато зората едва бе пукнала, видя, че на вратата й чука странен човек в оскъдно облекло. Реши, че нещо не е наред.