Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 16

Така се наложи Марго да дели детската си стая с трима поляци, електротехници, разположили се като на бивак на голия под, сутрин и обед, а и вечер понякога. Те пушеха почти непрекъснато. От време на време пиеха водка и ядяха супа от чаши. Повечето време Сали забравяше за Марго и я зарязваше по цял ден, без да смени памперса или дрехите й, а често я оставяше и с празен стомах.

Каквото и да казвах на Сали, резултат нямаше. Тя нито веднъж не усети присъствието ми, нито веднъж не чу какво исках да направи за Марго, нито разбра упреците, които отправях право в очите й. И не заради друго, а защото така, както домът на Сали беше наблъскан с нелегални чужденци, така и тялото й беше претъпкано с живи демони. И щеше да става все по-зле. Ако някакви трохи съвест бяха останали у нея, то те бяха унищожени от ежедневната доза канабис.

За щастие, един от поляците, които спяха в детската стая, Доброгост, хареса детето. Тръгнал да търси работа в чужбина, той беше оставил своята едногодишна дъщеря в Шчечин. Помогнах на Доброгост да постъпи в кораборемонтна работилница, близо до пристанището, накарах го да излъже Падрег и Сали за размера на надницата си, а накрая успях да го придумам да купува мляко и храна за Марго. От мокрите пелени и глада тя бе вече покрита с рани. Понякога нощем успявах да я вдигна от леглото и да я пусна да походи из къщата. Падрег и Сали си изкарваха акъла от страх, като я видеха да се смее сама в празния коридор в три часа през нощта. Изкушавах се да я надвеся над главите им, докато спят, и да ги стресна в малките часове на утрото. Но реших, че е по-добре да не го правя.

Един ден Доброгост изчезна. Новите обитатели на детската стая шушукаха за случайно намерена разписка от заплата, труп в сандък и тежък куфар, потънал в морето. Нощем детето плачеше за Доброгост и това не се понрави на семейството. Марго бе почнала да губи интерес към мен и копнееше за човешка обич. Веднъж новите наематели направиха опит да я изхвърлят през прозореца. Първо го хлопнах и го залостих здраво. А щом те счупиха стъклото, разхлабих пръстите им, с които стискаха детето. Но не успях да им попреча да я нашамаросат така, че красивите й сини очи да потънат в морави отоци, нито да ги спра да я удрят в стената, в резултат на което пукнаха главата й на няколко места на тила. Като видях окървавеното личице, заплаках от отчаяние. Можех единствено да смекча ударите им, за да не я убият от бой. Тичах навън да викам помощ, но напразно. Никой не чуваше.