Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 14

И тогава се появи нова светлина. Пропълзя незабележимо като змия през задния вход един следобед, докато семейството седеше на масата за хранене. Лъч с цвят на метал се уви се около Бен и Уна. Тъкмо празнуваха първия рожден ден на детето с торта с розова глазура и една свещичка и с цяла купчина нови играчки на масата. Ивицата светлина, която приличаше по-скоро на сянка, сякаш имаше разум, сякаш бе жива. Изпълних се с лоши предчувствия, а когато застанах пред Марго, ивицата се огъна назад и бавно запълзя към Уна и Бен. За миг се появи ангелът хранител на Уна. Но вместо да спре светлината, отстъпи назад. Като стрък бръшлян се уви около крака на Бен, а после се разпръсна и изчезна.

Крачех нервно из дневната. Бях ядосана. Имах задача, а ми се отнемаше възможността да я изпълня. Как да пазя някого, когато наоколо се вият неща, за които никой не ме е предупредил?

Бен и Уна продължиха празненството, без да разберат какво се е случило. Изнесоха Марго в задната градина, където тя направи първите си стъпки пред фотоапарата на Бен.

Почвах да мисля, че Бен сигурно е прав: когато нещо върви така добре, значи се задава буря.

Цял следобед ходих напред-назад и накрая се разплаках. Добре познавах детството на Марго, но да виждам с очите си какво е могло да бъде, беше милион пъти по-страшно от перспективата да възкреся отново тази несправедливост. Реших, че трябва да направя нещо. Ако Марго бъде осиновена от Бен и Уна, тя ще израсте в изпълнен с любов дом. Ще се приспособи, ще се научи да пази себе си. Да живеят богатите! В този момент бих дала безсмъртната си душа, за да накарам Марго да порасне с вярата, че е достойна за любов.

И тогава се появи Нандита. Казах й всичко — за раждането, за болницата, за ивицата змиеподобна светлина. Тя кимна и стисна ръце в размисъл.

— Светлината, която си видяла, е нишката на съдбата. Цветът й показва, че е свързана със зла воля — продължи тя. — Всяка нишка на съдбата тръгва от избора, направен от човек. В случая изборът не ще да е бил добър.

Бях притеснена, че още не съм видяла ангела хранител на Бен.

Нандита опита да ме успокои:

— Изчакай малко. Скоро ще видиш всичко.

— Но какво да правя с нишката на съдбата?

— Нищо — отвърна тя. — Твоята задача е…

— Да пазя Марго. Знам това. Старая се. Но не мога да го сторя, без да разбирам значението на тази светлина, нали така?

Скоро, преди да се случи онова, разбрах какво означаваше нишката.

Както обикновено, Бен работеше вкъщи, а Марго спеше. По стълбите от кухнята се носеше мирис на прясно изпечен хляб. Ароматът го изкуши да се отдели от бюрото си за време, достатъчно, за да надникна в съдебното дело, по което работеше — терорист беше обвинен в убийство. Около името на терориста имаше тънка сенчеста ивица.

Не съм глупава. Веднага схванах.

Повече от ясно бе, че това е човешки избор — и от мен се очакваше да не се намесвам — но това не значи, че съм стояла отстрани със скръстени ръце. Когато змиевидната нишка отново пропълзя, този път извита нагоре по телата на Бен и Уна, които се прегръщаха в кухнята, аз с все сила настъпих змията. Тя разбра, че съм там, но не помръдна. Беше по-тъмна, с наситения цвят на небето пред буря, плътна като градински маркуч. Каквото и да правех, не можех да я прогоня. Напразно крещях, напразно я затисках с цялото си тяло с надеждата да я унищожа.