Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 152

Докато продължавах да я стискам за ръката, аз се наклоних напред, както правех винаги, когато дъхът не ми стига. Този път причината бе огромното облекчение, което ме обзе. Погледът ми попадна на пътя между хълмовете.

— Излиза, че този път не води към ада, така ли?

— Тъкмо обратното.

Щом се съвзех, я погледнах в очите и се сетих за въпроса, който не ми даваше мира през всичките тези години и бележеше всяко преживяване, всяка страна на моето разкаяние.

— Защо трябваше да премина през всичко това? — попитах тихичко. — Нима не можех да стана ангел хранител на мила възрастна вдовица или на някоя известна личност, или пък на някого, който води тих и спокоен живот… Защо точно на Марго? Дали пък не беше грешка?

— Ни най-малко — спокойно отговори Нан. — Беше избрана да станеш своя ангел хранител, защото това бе единственият начин да извървиш своя духовен път и да станеш това, което си сега. — Тя се усмихна широко: — Меч не може да се изкове във вода, Рут. Изковава се в огън.

Погледнах пътя пред мен и пейзажът наоколо. Помислих си за Тоби. Дали щях да го видя някого отново?

Нан стисна рамото ми.

Доверие, рече тя. Доверие.

Кимнах. Добре. Да го направим.

Тя ме поведе към пътя и след това и до неговия край.

Меч в ръката на Всевишния.

29

Небесен меч

Много години изминаха от момента, когато пуснах дневника си по водата, за да отплува до… където трябваше. Надявам се да е бил добро четиво. Пък дано и да свърши работа.

Доста задачи имаше да свърша. Може да се каже, че дейността ми беше доста по-интернационална, ако мога така до се изразя, в сравнение с първата ми работа на ангел. Предотвратих поне дузина войни. Бях сред серафимите, изпратени в Антарктика, които трябваше да задържат разтопяването на ледовете и да направят така, че водата от ледниците да не се превърне в облаци и да излети в стратосферата. Участвах и в разпукването на земята, така че океаните да се излеят надолу към огненото сърце на планетата. Влизах в мълчаливото сърце на не едно торнадо — също като Дороти — за да го отклоня от домове, пълни с деца. Изваждах животни, увлечени от вихъра и ги пазех, докато торнадото утихне, след което ги пусках отново на земята. Спирах разрушителни вълни цунами, за да не пометат сгради и хотели по крайбрежието, както и нищо неподозиращите деца, залисани в строеж на пясъчни замъци.

От време на време ми нареждат да не се намесвам. Случва се да стоя отстрани и да наблюдавам как торнадо помита тази къща или отнема онзи живот. Понякога ми казват да оставя да се случи земетресение или гигантското цунами да залее брега. Нямам представа защо.

Но не се меся.

Виждам и Тоби. Наблюдавам го как тътри крака из апартамента си в протрита от носене жилетка и обувки, надупчени като швейцарско сирене. Бях свидетел на това, как смени с нови, дебели като лупи, стъклата на очилата си, и как с течение на времето устата му се напълваше с все повече порцелан. Видях и как говори за мен по време на сватбата на Тео (надявах се да не се изпусне за наркотиците), как прегръща нашите две внучки близначки — името на едната по негово настояване бе Марго.