Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 151

Погледнах ги — мъжът и неговият ангел. Моите синове.

Целунах лицето на Джеймс и преди да успея да кажа каквото и да било, той изчезна.

Двете с Нан пристигнахме в долината с езерото, там, където се срещнахме за първи път. Изпитах странно чувство за симетрия. Почти очаквах да ме бутне отново във водата и да ме прати за трети път на Земята. Затворих очи и се оставих на усещането за допира на високите треви, на мократа пръст под краката ми. Стегнах се в очакване на неизвестността. Пред мен отново бе пътят, извил се между хълмовете, и сърцето ми се сви. Мога да кажа, че знаех накъде води.

— Отивам в ада сега, нали? — попитах с треперещ глас.

Тя спря и втренчи очи в мен.

— Нан?

Мълчание.

— Ще трябва да предадеш дневника си на Бога сега — промълви тя най-накрая.

Взе ръката ми и ме поведе към езерото.

— Не — дръпнах се аз на ръба на водата. — Няма да влизам отново вътре. И дума да не става.

— Остави дневника си във водата — продължи тя, без да ми обръща внимание. — Предай го на Всевишния. Сега той е Негов.

— Как се прави това?

— Знам, че няма да ти хареса, но ще трябва да влезеш във водата. Обещавам, няма да се удавиш.

Стиснах ръката й и потопих крака в езерото. Мигом течността от гърба ми се разпиля като разнищена панделка, отдели се от кожата ми и се стече на леки вълни във водата. Сред вълните бяха картини на Марго, на Тоби и Тео, образи и сцени от всичко, което бях чула, видяла, докоснала или преживяла. Всичко, от което се бях страхувала и обичала, на което се бях доверявала. Всичко това бе погълнато от водата. Една своеобразна книга, която се отправи към трона на Всевишния.

— Сега какво? — попитах аз. — Адът ли е в края на този път?

Все още стояхме до глезените във вода.

— Спомняш ли си какво стана в деня, когато предотврати катастрофата? — попита Нан.

— Спрях сблъсъка.

— И как стана това?

— Мисля, че имаше нещо общо с доверието.

— А после?

— Тялото ми се промени.

Дрехата й се вееше и тя пристъпи напред.

— Тогава ти стана Серафим. Най-високият чин в йерархията на ангелите — тези, които стоят между Небето и ада, те са Божият меч.

— Какво?

— Меч в Божията ръка — съвсем бавно произнесе Нан. — Жив меч. Разделя светлината от мрака. Неслучайно ти мина през едно от най-тежките преживявания. Можеш да станеш Серафим само като минеш през пречистващия огън. През страданието на онези, които се връщат като ангели хранители на самите себе си.

Усетих как недоумението започна да се топи бавно. Чувството на освобождение мога да сравня само с полета на хвърчило, подето нагоре от силния вятър. Нан изчака да се съвзема и когато видя, че изправям глава, продължи:

— Когато станеш ангел, настоящето ти е и твое минало, ето защо можеш да правиш избори, които ще повлияят едновременно на пътя ти като смъртна и като безсмъртна. Тези избори определят къде ще те отведе духовният ти път. Това е целта и на всичко, през което минаваш.

— А Грогор? — тихо попитах аз. — А сделката, която сключих с него? Мислех, че ще отида в ада заради нея.

— Това щеше да се случи, ако подбудите ти бяха егоистични. Само че ти избра да пожертваш собственото си щастие в името на това на Тео. Още тогава Бог знаеше, че ти си един от най-добрите му ангели. Но преди това трябваше да се научиш да се доверяваш.