Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 150

Нан се появи малко преди Тоби да пристигне. И слава богу, защото не можех да понеса гледката, на която щях да стана свидетел, когато той връхлети в стаята развълнуван и с разтуптяно сърце и завари тялото. Дори не исках да мисля за това. Нан нареди да я последвам, и то бързо.

Обляна в сълзи, се наведох над сакото на Тоби, за да усетя за последен път аромата му. Така ми се искаше да оставя някаква следа — бележка или нещо, с което да му дам знак, че дори никога повече да не го видя, винаги ще го обичам. Нищо не можех да направя и с бавни стъпки последвах Нан навън.

Озовах се в тъмната влажна килия на Тео, който седеше на пода със скръстени крака и рисуваше. Тананикаше си мелодия, която много напомняше Песента на душите. Джеймс стоеше до прозореца, огрян от лъчите на луната. Тръгна към мен и разпери ръце за прегръдка.

— Имам новини — рече той и стисна ръцете ми. — Тигрен дойде да ме види. Вярва, че ще може да убеди Валита да говори.

— Чудесно — въздъхнах с облекчение и се разплаках.

— Какво има? — попита Джеймс.

Погледнах Тео. Не знаех кога отново ще го видя и дали изобщо това ще се случи. Опитах се да обясня това на Джеймс, но от устата ми излизаха само хълцания и нечленоразделни звуци. Накрая той се обърна към Нан за обяснение. Тя само поклати глава сякаш искаше да каже: „Не питай мен“. Коленичих и прегърнах Тео. Той вдигна глава и, почувствал, че нещо във въздуха се е променило, се огледа. Скоро обаче се върна към заниманието си да рисува крокодили с тебешир върху плочите на пода.

— Трябва да вървим — подкани ме Нан.

Джеймс местеше очи от едната към другата.

— Къде отивате?

— Марго е мъртва — избърсах аз сълзите си и се постарах да дишам дълбоко, за да спра да хълцам. — Дойдох да се сбогувам с теб и Тео. — Исках да кажа още много неща: — Трябва да знаеш, че няма никой друг на тази земя, на когото да се доверя да се грижи за него. — Усмихнах се и станах да си вървя.

— Чакай. — Джеймс пристъпи напред със сериозно изражение. — Почакай… Рут. — Погледна към Нан и поясни: — Ще отнеме само секунда. — Сетне улови ръцете ми и ме погледна в очите: — Никога не си ме питала кой бях аз преди и защо съм ангел хранител на Тео.

— И кой си бил? — премигнах аз.

— Диамантът, който не успя да запазиш — рече той. — Твоят син.

Отстъпих назад и преместих очи от него към Тео. Приликата бе очевидна, как не бях забелязала еднаквите предизвикателни челюсти, квадратните груби длани. Спомних си как наблюдавах детето в утробата на Марго, детето на Сет, както и чувството на загуба, объркването да не знаеш какво си загубил. Много често се питах какъв ли би бил животът ми, ако това дете бе оживяло.

Ето че сега стоях лице в лице с него.

— Нямаме много време — напомни ми Нан.

Пристъпих до Джеймс и го притиснах в прегръдките си.

— Защо не ми каза по-рано?

— Щеше ли това да промени нещо? Ние така и така сме семейство. — Той извърна лице към Тео. — Някой ден ще се срещнем двамата като братя.