Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 149

Не пускай никого в стаята, поръчах аз на Марго. Тоби ли ме убива? Питах се аз. Възможно ли е да е Тоби? Или може би Кит? Валита? Запях Песента на душите. Излез! Излез! — повтарях аз. Този, все едно кой, който прекрачеше прага на тази стая, щеше да я убие. Сигурна бях. Най-сетне не издържах и й казах: Иди до прозореца да погледаш тържествата. Китайската Нова година е. Годината на змията. Виж, хората носят макети на надуваеми змии. И какви красиви фойерверки. По-добре слез на улицата да погледаш.

Тя взе чашата с останалото в нея вино и приближи прозореца. Загледа към парка. Непосредствено под прозорците на хотела се бе събрала тълпа. Парадът се движеше по посока на парка и влизаше в него. Фойерверки раздираха нощното небе и заглушаваха откъслечните изстрели. Тя отвори прозореца и хвърли поглед назад към часовника до леглото. Наближаваше полунощ. О, Тоби, помисли си тя, защо не може да си тук сега? Поръчах й да заключи вратата. Тя се засмя и отхвърли мисълта.

Настъпи дванайсет.

Някакъв часовник долу отмерваше ударите по високоговорители. Един… Марго опря длани на перваза и се наведе напред. Два… От другата страна на града Тоби се опитваше да хване такси за хотела и за да не губи време, си пробиваше път през тълпата. Три… Хвърлих поглед към синия камък на украшението около врата ми. Какво бяха казали за висулката, когато намериха тялото ми? Сапфир от Кашмир? Четири… Марго взима якето на Тоби и го намята върху раменете си, за да се предпази от студа. Пет… В парка долу някой възторжено крещи и стреля във въздуха. Шест… Виждам го. Виждам куршума, който лети в тъмнината. Виждам го така, както бихте зърнали метната във въздуха към вас монета или топка за тенис. Виждам го как се насочва към прозореца. Сега вече знам. Веднага разбрах. Мога да го стигна. Мога да го хвана. Отново посланието от крилете ми. Не се меси. Седем… „Защо?“, питам високо. Осем… Не се меси. Девет… Тоби стига във фоайето на хотела. Натиска бутона на асансьора. Десет… Стисвам очи. Единайсет… Куршумът стига сърцето на Марго. Дванайсет… Тя пада назад, бори се за въздух и ме гледа в очите, докато се навеждам над нея и я придържам. Плача и я уверявам, че всичко ще е наред. Ето свършва. Тя ме поглежда и протяга ръка. Хващам я.

28

Път между хълмовете

Има една особена задушевност в работата на ангелите, която е характерна за света на свещеното. Докато бях човек, не можех да прозра отвъд изискванията на ангелските ми отговорности без странното усещане, че има нещо воайорско в тях, някакво изкривяване на правото за лично пространство. Единствено в ролята си на ангел успях да проумея колко много съчувствие и нежност се съдържа в този вид закрила. Едва от позицията на ангел разбрах смисъла на смъртта.

Стоях над тялото на Марго и преживявах отново всичко, което се случи след смъртта ми. Шокът от това да видя, че нямам пулс. И какво означава това. Този път го приех. Не се пресегнах да докосна лицето й, защото това бях аз, а за да се потвърди мисълта, която ми хрумна — бях стигнала в края на пътя си на смъртен. Марго оставаше зад гърба ми.