Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 147

— Пуснете го — каза Марго.

Сякаш гледам изрязани сцени от филм, помислих си аз, връщайки се назад в спомените си, когато стоях сама в хотелската стая в очакване на предварителното изслушване и разнообразявах времето си единствено с изпълнени с горчивина срещи с Тоби, по време на които обсъждахме дните за посещение при Тео или кога ще е датата на изслушването. Всичко беше толкова ново сега, а и нямах представа какво ще се случи.

Сетих се за смъртта си. Този момент се губеше в паметта ми. Беше толкова неочакван. Под страх от смъртно наказание не можех да се сетя как стана. Излетях от живота по-бързо от движение на джебчия в Манхатън. В един момент бях в хотелска стая в Манхатън, а в следващия стоях над собствения си труп, миг по-късно се срещнах с Нан.

Марго навлече бялата хавлия на хотела и отиде да отвори. Тоби стоя известно време на прага, сбърчил чело, докато тя го покани.

— Защо си тук?

— Защото забрави нещо.

— Така ли?

— Ами, да.

Тя го гледа в очакване известно време, след което, загубила търпение, махна с ръка.

— Какво съм забравила?

— Това, че имаш съпруг. И дом. А да, и син.

— Тоби… — стовари се тя на леглото.

Той коленичи пред нея и обгърна лицето й с ръце.

— Ако поискаш да спра, ще спра. Обещавам.

Целуна я.

Тя не му каза да спре.

Не думите му: „Обичам те“, нито нейният отговор: „Аз също те обичам“, нито това, че се любиха, ме накара да подскоча от радост. По-скоро дългите часове, които прекараха в бъбрене за миналото, за бъдещето, за възможността да опитат отново.

Докато отвън долитаха ликуващите викове, гърмежите и музиката на празнуващите китайската Нова година, а аурата на Марго искреше в златисто и светлината около сърцето й пулсираше, двете с Гая се прегръщахме, сълзи се стичаха по лицето ми и я молех да ми каже, че не сънувам. Че всичко това наистина се случва.

Дълго лежаха един до друг в леглото, преплитаха и разплитаха пръстите на ръцете си така, както бяха го правили толкова много години в тясното жилище на Тоби в Уест Вилидж.

— Колко е часът? — протегна се Тоби през Марго, за да види часовника, оставен на нощното шкафче.

— Единайсет, защо?

Той скочи от леглото и посегна за ризата си.

— Къде тръгна? — попита тя и седна. — Не ми казвай, че се прибираш.

— Отивам до нас — заяви той, докато я целуваше по челото. — Но веднага се връщам.

— Но защо?

— Мобилният ми телефон остана вкъщи. Страхувам се, че някой от следователите може да ме потърси във връзка със случая на Тео. Няма как да се свържат иначе с мен. — Той я изгледа, докато тя се сгушваше отново между възглавниците, и се усмихна. — Няма да се бавя.

В продължение на няколко дълги мига стоя и я гледа много сериозно. Видях как около него се издига познатата ми стена. Страхът, че може да я загуби, пропълзя отново.

— Ще ме чакаш, нали?

— Къде мислиш, че мога да отида, Тобс?

Той не сваляше очи от нея.

— Разбира се, че ще те чакам.

След тези думи той излезе.

Ето защо, мислех си аз, нямам спомен за това, как съм умряла. Защото към края на живота ми пътищата са се разделили. Докато аз бих избрала единия, в момента Марго избираше другия. По някакъв начин те бяха свързани, но не виждах къде. Извиваха в даден момент, за да ме доведат до края. И сега, когато виждах, че единият можеше да я отведе до нов живот с Тоби, до брак, който можеше да проработи този път, не исках да видя края му.