Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 144

Гая, Адони и аз безуспешно издирвахме Тигрен. Предположихме дори, че Валита може да се е преместила в друг щат или дори да е напуснала страната. Част от мен я извиняваше, докато друга копнееше да види Тео и Джеймс, па макар и за последен път, само колкото да им кажа, че много ги обичам.

Една вечер отидох до Рикърс Айлънд, преодолявайки истинско море от демони, за да открия Тео, свит на кълбо на мръсния под на килията. Стори ми се толкова малък и дребен на фона на гигантския комплекс. Няколко килии по-нататък някакъв мъж крещеше името на жена и непрестанно заплашваше, че ще си пререже вените. Като в паралелни измерения виждах престъпленията, извършени от хората в комплекса, техните грехове и техните демони, които приличаха на Грогор от първата ми среща с него — чудовищен, зловещ, готов да ме унищожи. Срещнах и ангели. Повечето от тях мъже, другите — кротки жени, които се държаха майчински с мъже, от чиито престъпления стомахът ти се обръща. Въпреки повсеместния ужас, тук ангелите продължаваха да обичат. И да бъдат нежни.

Най-неочаквано си дадох сметка, че нямам представа кой или какъв е бил Джеймс приживе, но когато го открих край Тео, бях убедена, че момчето, което така прибързано отхвърлих при първата ни среща, е било от добро тесто. При Тео в килията имаше четири демона, удивително напомнящи футболисти от островите Тонга, които бяха притиснали Джеймс в ъгъла и се отделяха от него само колкото да хвърлят към Тео поредно изтезание. Въпреки всичко Джеймс владееше положението.

— Какво правиш тук? — попита ме той, щом ме забеляза.

Демоните на Тео се изправиха, за да ме нападнат. Той само им метна бърз поглед.

Прегърнах го сърдечно и насочих вниманието си към Тео, който бе започнал да се оглежда.

— Има ли някой? — попита той.

— Вижда ли ме? — обърнах се аз към Джеймс.

— Най-вероятно — отвърна той. — Няма да те лъжа, престоят тук му дойде много. Засега мисля, че му спестявам най-лошото. Хубавото е, че поне си дава сметка за добрите неща, които е имал преди. Сега прави дълъг списък от неща, които смята да подхване, когато напусне това място.

— Значи не е загубил надежда?

— Не може да си го позволи. Особено като вижда хората, които го заобикалят… Решен е да се измъкне. Сигурен съм.

Оставих ги да се държат един за друг в едно от най-мрачните места на земята — две свещи в бурята. Позволих си да повярвам, че по един или друг начин те ще се измъкнат.

Не след дълго Кит си замина по настояване на Марго. Налагаше се да продължи обиколката за представяне на книгата му, а и парите свършваха. Разговорите им за бъдещия им брак, за моя радост, бяха секнали. Той наблюдаваше как Марго се чувства все по-удобно в Ню Йорк, в едно обкръжение, към което самият той не принадлежеше. Вече спеше на канапето в апартамента им в „Риц Карлтън“. Марго упорито се правеше, че не забелязва.