Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 142

Кит допи последната глътка вино в чашата си. Без да гледа към някого от сътрапезниците си, той само каза:

— Искам вие двамата да си отидете у дома, за да си починете, и да ме оставите да прегледам на спокойствие документите. — Пресегна се през масата и се опита да вземе листовете. Неясно защо Тоби ги стискаше здраво и не откъсваше очи от Кит.

— Тоби? — умолително се обади Марго, която, за да е по-убедителна, докосна с крак Тоби под масата. Много й се искаше съпругът й да не превръща тревогата си за Тео в гняв срещу Кит.

Кит, който чудесно разбираше защо атмосферата е така натегната, вдигна ръка и се усмихна.

— Може би по-късно.

Тоби продължаваше да барабани нервно по купчината пред него.

— Искам да знаеш едно — насочи той показалец към Кит. — Преди много време обещах да не се предавам. А сега ти се опитваш да ме притиснеш. Искам да го знаеш. — Пресуши чашата си и шумно я остави на масата. След това бутна купчината напред.

Наведох се и го прегърнах. Бях убедена, че има огромно желание да усети докосването на друго човешко същество. Усетих как го разтърсват ридания. Отдръпнах се.

Кит извади очилата си за четене от вътрешния джоб на сакото и се зачете в страниците пред него. След десетина минути вдигна очи.

— Вие още ли сте тук? — изненадано попита той.

Двамата се изправиха и тръгнаха да си вървят. След няколко крачки Марго се върна и го целуна по главата. След това напусна заведението и излезе в нощта.

Високият над метър и осемдесет абориген чукаше по вратите на апартаментите в тясната уличка и успя да изкопчи от иначе сдържаните обитатели някои подробности.

— Имам име — съобщи той на Тоби и Марго няколко вечери по-късно.

Хвърли шумно бележника си на масата за хранене и се стовари на стола. Марго и Тоби побързаха да си вземат столове. Гая, Адони и аз също се сгушихме край тях.

— И то е? — нетърпеливо попита Марго.

— Валита. Нищо повече не знам. Не открих семейство или роднини. Тийнейджърка. Нелегална имигрантка. Проститутка. Някой я забелязал в ранните часове сутринта в деня на убийството.

— Имаме ли адрес? Или поне презиме — попита Тоби, разтреперан от излелия се адреналин.

— Още не — поклати глава Кит, — но работя върху това.

Адони погледна първо Гая, после мен. На лицето му се изписа обичайния скептицизъм.

— Момичето не е готово още да се обади. Срещнах се с неговия ангел.

— Така ли? — подскочих аз.

В същия миг Марго се изправи и започна да крачи напред-назад из стаята.

— Как да се доберем до адреса й? Искам да кажа дали няма някаква база данни, в която можем да потърсим? Не трябва ли да дадем името й на ченгетата?

Кит поклати глава отрицателно.

— Защо? — погледнах аз Адони. Въпросът ми проехтя едновременно с този на Марго.

— Докато не съберем повече информация, най-добре да не разгласяваме какво правим. Разбере ли се, че душим наоколо, ще ни сложат толкова много ограничения, че всяко частно разследване ще стане на практика невъзможно. Повярвайте ми.

— Съгласен съм с Марго — обади се по едно време Тоби. — Ако питате мен, най-добре да оставим полицията да си свърши работата.