Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 129

Както предсказа Нан, имаше знаци, че нещата са се оправили, че са се променили. Когато се преместих в Сидни, ми бяха необходими месеци, докато намеря къде да живея, и се наложи да прекарам дълго време в хостел в Гуги, предградие на Източен Сидни, където делях стая с няколко студентки от Тайланд и една жена от Москва, която не излизаше от стаята ни денем, ни нощем, пушеше големи дебели пури и се наливаше с водка. Нямаше как да не се върна към алкохола — не мина много и се присъединих към нея, а стремежът ми да намеря дом, работа и живот изтече с водката от бутилките с руски надписи.

Марго кацна на Международното летище в Сидни в ранните часове на една понеделнишка утрин през септември. Смятах да й спестя отвратителното спално помещение в Гуги и й предложих да тръгне направо за Манли и там да наеме апартамент с изглед към плажа. Беше много вероятно да съм прибързала с предложението за апартамента — бях го наела от началото на декември същата година — но идеята за Манли надделя и тя попита как да стигне до там. След пътуване с автобус и ферибот тя затътри куфара си по алеята за пешеходци, зяпнала смаяно редицата норфолкски борове, изникнали внезапно пред очите й като гигантски коледни елхи, ивицата пясък с цвят на слонова кост, индиговите къдри на океанските вълни, с люлеещи се отгоре им любители сърфисти.

Докато я упътвах как да стигне до апартамента, от крилете ми дойде послание. Беше по-силно от всички досега. Не беше просто послание, а поток, който течеше през тялото ми, а в него образът на Марго, отново с дълга руса коса, която крачи през полята, край езеро, към път през възвишенията. Огледах се за място, подобно на това, а после прерових паметта си. Наоколо нямаше нищо, което да наподобява местността, която бях видяла току-що, а не се сещах да съм съзряла нещо такова и в Сидни. И тогава разбрах, че жената от образа не беше Марго, това бях аз.

Бди. Закриляй. Помни. Обичай. Бяха ми нужди повече от трийсет години, за да схвана, че липсва думата „промени“, както и „повлияй“ или „контролирай“. И така, докато Марго бродеше по улиците на Манли, замаяна от часовата разлика и изумена от красотата на пейзажа, от свежите фасади на всеки магазин и уличен ъгъл, аз повтарях тези четири думи като мантра. Преодолях желанието да я отпратя към онзи разкошен апартамент с просторната всекидневна и балкон с гледка към плажа, с леглото с балдахин, с медната вана, с ниската маса с плуващи в нея тропически рибки. Стоях отстрани, докато тя се разхождаше около мястото, около времето, сякаш това не се беше случвало никога преди. Сякаш то ставаше едва сега.

Струва ми се, тогава разбрах, че съм прекарала последните петнайсет години като родител, забравил напълно какво е да мечтаеш за Коледа, да влезеш в магазин за играчки, когато си на пет, шест или седем години, или защо места като Дисниленд се превръщат в мания за децата. Привилегията да живееш в настоящето означава безкрайни възможности за въодушевление и изненади. В моя случай не беше така. Бях се отнесла към Марго със същото неразбиране, каквото тя беше проявила към Тео. Бях безпощадна към нея.