Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 128

Вярвай.

Ето защо стиснах очи и реших, че онова, което има да се случи, трябва да се случи: колата ще спре до жената с количката, ще успее да мине покрай черния линкълн, шофиран от мъжа, който много скоро щеше да се жени. Стоях насред движението и стисках очи.

В този момент проблесна светлина, струеше от мен като прожектор и заля всичко. Сякаш се бях превърнала в шлифован диамант, уловил силен слънчев лъч и излъчващ всички възможни цветове, които заливаха околността. Яхнали лъчите, архангелите се спуснаха към жената с бебешката количка и задържаха линкълна, докато Марго наби спирачки и спря на онова същото кръстовище, познато ми от видението на Нан.

Стоях до колата и гледах как архангелите стоят пред жената и пищящото й бебе, как шепнат на мъжа в черния автомобил да продължи пътя си, докато те преведат минувачите и се разберат с техните ангели. Сетне изчезнаха също толкова бързо, колкото и се бяха появили, оттегляйки се в струи светлина и ярките окръжности на остатъците от дъжд.

Една по една светлините около мен угаснаха. Докоснах ръцете и лицето си и открих, че съм мокра от пот.

Отидох до колата на Марго и се настаних на задната седалка, чудейки се какво точно се случи преди малко с мен. Толкова много ми се искаше Нан де се появи и да ми обясни, но тя не дойде.

Марго хвърли поглед към Соня.

— Следващия път няма нужда да носиш пистолет.

— Но свърши работа, нали? — извърна към нея лице Соня. Мълчание. — Наистина съжалявам.

— Да, аз също.

— Ето визитната ми картичка. — Соня хвърли черно картонче на таблото. — Обаждай се, Марги.

След тези думи тя слезе от колата, като преди това пъхна оръжието в чантичката си. Вече на тротоара, се извърна и пъхна глава през отворения прозорец.

— Направи ми една услуга, върни се при Тоби.

Едва тогава си тръгна.

24

Разбъркване на картите

На следващия ден следобед се настаних в ангелската класа на един от самолетите на авиолинии „Куантъс“ от Ню Йорк за Сидни и започнах да разглеждам светлините под мен, както и ангелите, които закриляха звездите и планетите. Мислех си за казаното от Нан: „Това е обучението ти“, и изгорих няколко мозъчни клетки, опитвайки се да проумея какво е имала предвид. Защо да се обучавам сега? Не е ли малко късно? Или ще изучавам нещо различно?

Сетих се за посланието, което идваше от крилете ми в този критичен момент. Доверие. Изпитвах облекчение от решението си да се подчиня, а същевременно и объркване от нареждането просто да се доверя. Не бях ли изпратена в тази кола, за да направя нещо, да предотвратя инцидента? Единственото, което сторих, беше да си наложа да повярвам, че всичко все някак ще се нареди. Нямах представа как стана. Но когато го направих, нещо се беше случило, нещо жизненоважно. За един кратък период от време се бях превърнала в нещо друго, в някой друг. Бях решена да се пробвам пак.

Ето защо приведох в действие изкуството на надеждата.

Напразна, може би, но все пак надежда. Надежда, че сигурно Бог ще ме възнагради с доверието си, и то ще е толкова голямо, че да го накара да забрави предателството ми. Надежда, че въпреки видението, което ми показа Нан — Тео в затвора с доживотна присъда — може би все още има начин да направя достатъчно, за да избегне той тази съдба. Надежда, че ще мога да намеря път назад към Тоби. Бях готова да умра, но да опитам. Дори да трябваше да умра за втори път.