Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 127

— Не! — извика Марго и изви рязко волана, като едва не се блъсна в минаващо наблизо такси. Закънтяха клаксони. Тя се мъчеше да овладее колата и в същото време се опитваше да стигне оръжието с едната си ръка. Най-сетне успя. В един момент повярва, че Соня наистина щеше да натисне спусъка. Наведох се през вратата и избутах таксито, в което замалко не се ударихме.

Най-сетне дулото на пистолета бе свалено.

— Ще спра — обади се Марго с треперещ глас.

— Продължавай напред — рече Соня и допря оръжието до слепоочието на Марго.

Марго пое дълбоко въздух и се вцепени от ужас. Какво да правя? Какво да правя?

— Слушай ме внимателно, сладурче — процеди Соня. — Отдавна свикнах с твоите обвинения, със затварянето на телефона, с пренебрегването на мейлите ми. Ти си тази, която провали брака си, а не аз…

— Доста години ти трябваха, за да го установиш.

Соня натискаше хладното дуло в главата на Марго, докато се наложи тя дори да наклони глава встрани.

— Омъжи се за най-милия мъж, когото познавам. И да, по дяволите, исках го. Ти се държеше с него толкова зле, че бях убедена, че не го заслужаваш. Но знаеш ли? Когато ти го отблъсна толкова много, че той вече беше узрял, за да бъде съблазнен, каза „не“. Чу ли ме, Марго, той каза не. И ти въпреки това го напусна. Сега ти казвам, че се извинявам. Казвам ти също, че тогава Тоби нищо не направи. Абсолютно нищо. И искам да ми кажеш, Марго, да ми кажеш, че ми вярваш. Да ми кажеш, че ми прощаваш.

Пръстите й се впиха още по-здраво в пистолета.

— Вярвам ти — едва чуто изрече Марго. — И ти прощавам.

— Наистина ли?

Марго бавно изви глава и дулото на пистолета се плъзна по челото й. Погледите на двете се срещнаха и останаха така миг-два.

— Наистина.

Последва продължително мрачно мълчание. Соня въздъхна с огромно облекчение, раменете й се отпуснаха и оръжието тупна в скута й. Наблюдавах как аурата й, допреди миг безцветна и лишена от цвят, стана жълта и постепенно цветът стана тюркоазен.

Точно тогава колата свърна рязко наляво.

— Какво става? — изкрещя Соня.

Марго се мъчеше да изправи волана, разминавайки се на косъм с другите коли на пътя.

Настръхнах. Видях жената с бебешката количка вдясно от мен и излетях навън. Откъм крилете ми долетя съобщение — високо и отчетливо:

Вярвай.

На по-малко от три метра пред нас черен линкълн излизаше от странична улица. Ако успея да стигна навреме, помислих си в този момент, мога да предотвратя нещастието.

Вярвай.

Черният линкълн беше толкова близо, че можех да видя отражението си в предното стъкло.

— Какво значи това доверие? — изкрещях. — Какво се очаква от мен? Мога ли да стоя и да наблюдавам безучастно?

Сякаш всички шумове на улицата — ревът на моторите, глъчката, която се носеше от кафенето на тротоара, шумовете на пътя, сирените на полицейските коли, грохотът на мотрисите на метрото — всичко замлъкна. Единственият звук, който цепеше въздуха, бе този на прошепнатото: