Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 126

Думите на Нан: „Мислиш ли, че има от какво да се страхуваш?“, проехтяха в главата ми.

Наместих се на седалката и се усмихнах принудено. Той отговори на усмивката ми и се наведе напред. Дано не греша, но в очите му зърнах сладострастни искри.

— Е? — попита той.

— Сигурно си мислиш, че съм някоя слабачка, Грогор. Нека го кажа в прав текст — по-скоро ще се срещна лице в лице с всички обитатели на ада, отколкото да прекарам още една секунда в твоята компания.

— Не го мислиш — тутакси отвърна той и се ухили. Но в тъмните му очи видях да се отразява образа на човек, който стоеше на прозореца зад мен.

В този миг вратата се отвори и Грогор изчезна. Някой се намести на мястото до шофьора и затръшна вратата.

— Какво по дяволите… — извика Марго на жената, която сядаше до нея.

— Карай — това беше Соня. С натежало от грим лице, гърдите й преливаха навън от възтясното бюстие. Оранжево-червените къдрици бяха подредени в ужасяваща прическа. Годините не бяха благосклонни към нея.

Марго й метна бърз поглед. Включи на първа и колата потегли.

— Къде отиваме?

— Млъквай и карай.

— И на мен ми е приятно да те видя, Сон.

Пауза. Значи това е довело до катастрофата, помислих си. Соня е била причината. И тогава отново си спомних видението. Нямаше и следа от Соня в разбитата кола. Така ли беше?

Изикиъл, ангелът хранител на Соня, лежеше на капака отвън и колкото и да се мъчеше, не можеше да проникне през предното стъкло. Главата ми се пръскаше от мисли и молитви: Моля те, кажи ми какво да правя…

— За какво е всичко това, Сон? Малко съм заета точно сега.

Марго направи рязък завой и Соня се залепи за стъклото на вратата до нея.

— Е, помислих си, че отдавна не сме се виждали — отговори Соня и се намести по-добре на седалката. — Че е време да изгладим отношенията си, които не поеха в правилната посока. Дали да не направим състезание например?

— Моментът не е много подходящ. Обикновено много те бива в правенето на планове.

— Знаеш ли — сбърчи чело Соня, — отдавна ми се иска да ти кажа колко много съжалявам за постъпката си. Напоследък обаче си мисля, че ти трябва да ми се извиниш.

Марго рязко натисна спирачките заради червената светлина на светофара пред нея, в резултат на което Соня се залепи за таблото отпред и почти чукна чело в стъклото.

— Доколкото си спомням, ти си достойна за олимпийски медал за съсипване на семейства.

Соня залепи длани за стъклото и се оттласна обратно на мястото си.

— Точно за това става дума. Не аз разруших брака ти. — Гласът й пресекна от вълнение. — Знаеш ли какво е да живееш с подобна мисъл от толкова време?

— Да не би да съм пропуснала сбирка на анонимните самосъжаляващи се — прекъсна я Марго. Тя мина на първа и натисна педала на газта.

Соня вдигна лице и изви бавно глава към Марго. По лицето й се стичаха почернели от грима сълзи.

— Все още не можеш да разбереш, Марги — промълви тя. — Толкова много пъти ти се извинявам. Толкова пъти се опитвам да оправя нещата. Прекарах близо сто часа на терапия, но ти така и не пожела да приемеш извиненията ми. Все не е достатъчно. Ето защо… — Тя извади от джоба си малък пистолет и го пъхна в устата си.