Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 125

— Излез — процедих през зъби аз.

Той подсвирна леко.

— Хайде, хайде. Отбих се само да те видя. Дочух, че си имала вълнуваща среща с Рам и компания — сбърчи той чело. — Уверявам те, че не ми е приятно. Отсъдено е наказание.

Крилете ми изпратиха съобщение: Цели да отвлече вниманието ти.

Направих се, че го няма, и заоглеждах улицата през прозореца. Трескаво търсех подробности, които биха ми напомнили за видението.

— Имам ново предложение — не мирясваше Грогор. — Мисля, че трябва да го чуеш.

Извих глава, за да видя какво става на улицата. Жената с количката ме накара да подскоча. В този миг светлините на светофара се смениха и спряхме. Възможно ли беше видението на Нан да е грешка?

— Знаеш, че ще отидеш в ада — подхвана внимателно Грогор. — Известно ти, че там няма да има само три демона, които не те харесват. Ще има още милиони.

Той вдигна ръка и потопи върха на показалеца си в крилото ми — само за миг. В тази ужасяваща секунда в съзнанието ми се разкри картина на ада. Нямаше огън и сяра. Единствено мъчителна осезаема злоба. Тъмна стая без килим, врати и прозорци — без светлина. Сетне като от фенерче примигваща червена точка освети предметите вътре: размити сенки разкъсваха млад мъж. После съшиваха отделните му части, сякаш беше парцалена кукла, без да обръщат внимание на писъците му. Видях и други помещения, където хора се движеха през триизмерни проекции на собствения си живот и на продължения на този живот, и крещяха ужасени от гледката на остриета, които пробождаха собствените им тела и по никакъв начин не можеха да бъдат извадени; мъже се опитваха да уловят късовете от бомбена експлозия, която разтърси поредната стая. Знаех по някакъв начин, че виртуалните проекции бяха като репетиция за оставащото време.

Видях неща, които не мога да опиша. Изглежда се бях издигнала над това място без изходи, защото видях огромни черни сгради като онези преди малко, изпълнени с писъци. Видях и себе си — стоях пред входа на една от тях. Точно както преди години стоях пред входа на „Сейнт Антъни“. Потропах на вратата. Всички извърнаха глави. Идваха.

— Махни се оттук — изсъсках аз към своя спътник.

Бе изгорил показалеца си в крилото ми и сега го бе лапнал, за да облекчи болката. Хвърли ми само едни кос поглед.

— Ти само надникна — рече той. — Можеш да си представиш останалото, нали, Рут? Но за щастие, имаш избор.

— И какъв е той? — попитах след кратко колебание.

— Рут… Не знаеш ли кой съм аз? — изгледа ме той удивен. — Ако дойдеш с мен, можеш да си сигурна, че единственото, което ще ти се случи, е, че милионите демони, които те очакват, само ще те гледат с вледеняващ поглед. Наречи го имунитет.

Замислих се. Вероятно по-дълго, отколкото е трябвало. И признавам, че част от мен поиска да кажа „да“. Много от това, което току-що чух, бе съвършено вярно. Бях извършила деяние, в резултат на което бавно и полека се плъзгах към ада. Когато полицай попадне в затвора, там той се изправя лице в лице и с десетки престъпници, които с радост биха пролели кръвта му. Бях изправена пред подобна съдба. Само дето тези, които чакаха мен, не искаха кръвта, а душата ми.